После извади спринцовката с пропофол от раницата си, обърна табелата на вратата и заключи. Тръгна към лъскавата завеса от мъниста, разделяща студиото от задното помещение.
Четвърта част
Жената от подземията
Петък, 8 ноември
8.00
51.
Съществува този момент, когато свършваш някоя сложна татуировка и се питаш дали си успял, или си съсипал едно прекрасно парче кожа и може би нечий живот.
Това си мислеше Били Хейвън, докато лежеше в кревата си в студиото близо до Канал Стрийт тази сутрин. Спомняше си някои от най-сложните си модификации. Току-що си изписал последната линия (винаги се изкушаваш да продължиш, но трябва да знаеш кога да спреш). Оставяш своята „Фрийвайър“ или „Американ Ийгъл“, или „Балтимор Стрийт“, или „Борг“, сядаш и се облягаш назад, напрегнат и нервен, за да погледнеш за първи път завършената си творба.
Първоначално татуировката е една мацаница от кръв и вазелин, а ако е по-голяма, може и да е покрита с незалепваща превръзка.
Но отдолу - ах! - невидима за момента, има красота, която скоро ще излезе на бял свят.
Така поне се надяваш.
Като доктор Моро, когато сваля превръзките на създанията си и вижда успешно сътворената си жена-котка, с оформени като бадеми очи и гладка сива сиамска козина. Или мъжа-птица, с жълти ноктести крака и пауново оперение.
Същото е при Модификацията. На повърхността - за полицията, за гражданите на Ню Йорк, сковани от страх от това, което се случва в подземията - престъпленията изглеждат като мистерия. Отнемане на живот, мъчения, странни послания, случайни места, случайни жертви, убиец, вманиачен по кожата и отровите.
Но отдолу - съвършеният замисъл. Вече настъпваше моментът да вдигне кървавите превръзки и марли от Модификацията и да разкрие целия ѝ блясък.
Той хвърли настрана завивките и седна в леглото. Отново погледна предната част на бедрата си.
Когато погледнеше тези имена, изпитваше и хубави, и тъжни спомени. Но след днешния ден знаеше, че лошите ще отшумят.
Родителите му, Хубавото момиче.
Часовникът му избръмча. Той го погледна. Скоро след това се получи и втората вибрация.
Били се облече и посвети следващия час на почистване: натъпка в пликове за боклук дрехите, които бе носил по време на убийствата, спалното бельо, покривките, хартиените кърпички, пластмасовите прибори и чинии - всичко, по което можеше да са останали негово ДНК и пръстови отпечатъци.
Изнесе торбите навън в студената, кишава утрин (първият дъх на улицата защипа носа му) и ги остави на тротоара. Изчака. След трийсет минути шумният камион на служба „Чистота“ спря, боклукчиите слязоха и прибраха боклука от тази къса, тъмна уличка.
Беше засякъл точно в колко часа минават камионите, за да е сигурен, че боклукът няма да престои на улицата повече от няколко минути; знаеше, че полицията има право да претърсва боклука ти, ако е на публично място.
С шумно изстьргване на скоростната кутия и изпуфтяване на ауспуха камионът изчезна. Най-уличаващите доказателства вече ги нямаше. Щеше да се върне по-късно - може би след около седмица - за да запали постройката и да заличи останалото. Засега обаче това бе достатъчно. Полицията едва ли щеше да открие скоро подземното му леговище.
Като си спомни за тях - за ченгетата - Били се замисли за Линкълн Райм. Досега не беше чул криминалистът да се е разболял от отровата и това му напомни, че планът да обезвреди великия предугаждач, не беше толкова ефикасен, колкото можеше да бъде. Но не му бе хрумнал никакъв друг начин да вкара отровата в организма на Райм. Уискито му се струваше най-добрият вариант. Може би нещо друго би било по-добре.
Но пък както бе разсъждавал по-рано: имаше успешни и неуспешни битки. Във войната на Модификацията обаче той щеше да е крайният победител.
Били се върна в апартамента и продължи да си стяга багажа.
Обикаляше терариум след терариум. Напръстник, бучиниш, тютюн, ангелски тромпет. Беше се привързал към растенията и токсините, които произвеждаха. Прелисти някои от скиците, които бе направил.
Пъхна ги в раницата заедно с тетрадката със Заповедите на Модификацията. Въпреки че в края му бе написал заповед, гласяща: Унищожи тази свята книга, не можеше да се насили да го направи. Не знаеше откъде идва това нежелание да се раздели с тези страници. Може би защото Заповедите бяха средството за справяне с болката от загубата на Хубавото момиче.
Или може би защото просто бяха едно прекрасно произведение на изкуството, с изречения, толкова грижливо изписани с елегантния почерк на Били - изящно като десетцветна татуировка върху девствена бяла кожа с дузина различни трасиращи игли и шест-седем запълващи. Твърде красиво, за да бъде скрито от света.