- Ще го оборудвам. „Смит и Уесън - Бодигард“. Калибър 38. Има вграден лазерен мерник, но не се занимавай с това. Използвай обикновения. - Бръкна в едно чекмедже и извади малък черен автоматичен пистолет. Подаде го на младежа. - Слагам лак за нокти на мерника. Улеснява прицелването при лошо осветление. Нали не ти пречи, че е в яркорозово?
- Ще го преглътна.
Тя му подаде малък платнен кобур и кожен ремък с метална закопчалка. Райм си спомни, че не е привърженичка на закрепването с велкро. Амелия Сакс не оставяше нищо на случайността.
Пуласки вдигна крака си на един стол и си сложи кобура. Беше невидим под панталона му. Полицаят разгледа малкия компактен пистолет. Зареди, после взе още един патрон от Сакс, за да попълни празното място в пълнителя. Шест в коридора, един в спалнята. Върна пълнителя на мястото му.
- Как е спусъкът?
- Твърд. Натиск - четири килограма и половина.
- Четири и половина? Брей.
- И е с двойно действие. Трябва да го дръпнеш почти докрай, за да стреля. Но е миниатюрен. Дръж го с освободен предпазител. Даже се чудя защо изобщо са му сложили. При толкова твърд спусък.
- Разбрах. - Пуласки погледна часовника си. - Имам двайсет и пет минути. Няма време да се окабелявам.
- Не, няма - съгласи се Райм. - Но хората от екипа за наблюдение ще носят микрофони. Искаш ли бронирана жилетка?
Пуласки поклати глава:
- Веднага ще я забележат. Не, ще отида чист.
- Сигурен ли си? - попита Сакс. - Решението е твое.
- Сигурен.
- Ще трябва да ги примамиш някак, новобранец. Кажи им, че пак искаш да се срещнете. Дръж се потайно и предпазливо, но настоявай. Даже да поискат да е в друг щат. Ще включим Фред Делрей. С подкрепата от ФБР. Те са печени в шпионирането. И не ходи никъде с тези типове сега. Няма да можем да те следим.
Пуласки кимна. Излезе в коридора и се погледна в огледалото. Приглади леко косата си.
- Достатъчно ли съм неразгадаем?
- Ти си самата неразгадаемост - увери го Райм.
- И изглеждаш опасен - добави Мел Купър.
Младият полицай се усмихна, облече якето си и тръгна.
- Дръж ни в течение - извика след него криминалистът.
Когато чу отварянето на входната врата и воя на вятъра,
Райм се запита: „Какви глупости говоря?“
53.
„Ще се справиш.“
Рон Пуласки вървеше предпазливо по тротоара в района между Западна петдесета и Шейсета улица, покрит със сив сняг и още по-сив лед. Дъхът му излизаше под формата на рехави облачета в безмилостно мразовития въздух и той забеляза, че почти не усеща пръстите си.
Спусък с натиск от четири цяло и пет килограма? Мислеше за пистолета „Смит и Уесън - Бодигард“ в кобура на глезена му. Служебното му оръжие („Глок 17“), стреляше при три пъти по-лек натиск. Разбира се, проблемът не беше усилието, необходимо, за да дръпнеш спусъка. Дори шестгодишно дете можеше да упражни натиск от четири килограма и половина. Проблемът беше в точността. Колкото по-трудно дърпаш спусъка, толкова по-неточно стреляш.
Е, нали нямаше да се стигне до престрелка, опита се да се успокои Пуласки. И дори да се стигнеше, в хотела щеше да има подкрепление, готово да го... да го подкрепи.
Той беше... Олеле! Земята се разлюля под краката му Пуласки едва не се пльосна по задник на един заледен участък, който не беше забелязал. От изненада си пое рязко въздух, толкова студен, че изгаряше белия му дроб.
„Мразя зимата!“
После си спомни, че зимата дори още не е дошла; беше все още тази отвратителна есен.
Вгледа се през мокрия сняг. След три дълги пресечки различи хотела. Червен неонов диск, част от емблемата.
Ускори крачка. Преди два дни с Джени и децата бяха прекарали нощта пред камината, защото имаше някакъв проблем с газовото захранване. Студът се просмукваше в къщата и той запали огън с истински дърва, не с брикети. Хлапетата, с пижами, легнаха в спални чували, а двамата с Джени - на надуваем матрак. Пуласки разказваше смешки, докато малките заспаха.
С Джени се притискаха силно един в друг, докато прегръдката на студа пусна слетите им тела. (Не, не става дума за онова нещо, разбира се; бяха с пижами, невинни и смешни като тези на децата.)
Как само искаше да бъде със семейството си в този момент. Но прогони тези мисли.
Под прикритие. Това бе задачата му сега. Единствената му задача. Джени бе омъжена за Рон Пуласки, не за Стан Валенса. Децата не съществуваха.
Също Линкълн Райм и Амелия Сакс.
Единственото, което имаше значение, бе да открие съучастниците на покойния Часовникар. Кои бяха те? Какво замисляха? И най-важното - дали убиецът имаше наследник?