„Клиентът или ти?“ - почуди се Пуласки. Положи усилие да гледа Уелър в очите, което бе трудно, но той издържа.
- Какво за този план? - попита.
- Може би има интерес към алтернативен подход към ситуацията - многозначително каза Уелър. - В Мексико. Господин Логан работеше по този въпрос, преди да умре.
- Не разбрах много добре.
- Нов подход.
- Аха.
- Ако има изгода за всички.
- Каква изгода? - попита Пуласки. Стори му се много находчив въпрос.
- Значителна.
Това прозвуча като доста добър отговор. Но той знаеше, че в такива ситуации често се блъфира - е, засега само предполагаше, защото повечето от познанията си за работата под прикритие дължеше на сериала „Синя кръв“ и детективските филми.
- Клиентът ми търси хора, на които може да има доверие. Вие може би сте такъв човек. Но ще трябва да ви проучим повече.
- Аз също трябва да проуча с кого имам работа.
- Очаквахме го. Освен това - бавно изрече Уелър - клиентът ми би искал да получи нещо от вас. Като гаранция, че сте сериозен. Можете ли да оставите нещо на масата?
- Какво „нещо“?
- За да спечелите пари, трябва да вложите пари.
Охо, караха го да инвестира. Мангизи. Чудесно. Много по- добре, отколкото да го накарат да им занесе главата на някой конкурентен наркотърговец, за да докаже лоялността си.
- Няма проблем - отговори Пуласки небрежно, сякаш сега можеше да се качи на частния си самолет, да отиде до Швейцария и да напълни торби със стотарки от частната си банка.
- Колко сте готов да заложите?
Сложен въпрос. Много трудно бе да намериш пари за мнима инвестиция. Шефовете в полицията знаеха, че винаги има риск да ги изгубиш. Но той нямаше представа какви са лимитите. Какво биха направили героите от „Синя кръв“? Пуласки сви рамене:
- Сто хилки?
Уелър кимна:
- Добра сума.
В този момент Пуласки си помисли: „Откъде знаеше, че ще дойда от тази страна?“ До хотела можеше да се стигне по три-четири различни пътя. „И, по дяволите, откъде знаеше, че ще дойда пеша, а не с такси или собствена кола?“ По-рано Уелър бе споменал паркинга на „Хънтингтън Армс“.
Отговорът бе, че Уелър или някой друг го е проследил.
И причината за това можеше да бъде само една: да му заложат клопка. Може би Уелър го бе видял да излиза от къщата на Райм и бе проверил кой е собственикът.
„А аз съм тук без подслушвателно устройство и на цели две преки от подкреплението, само с този пистолет на глезена ми.“
- Добре, радвам се, че работата потръгна. Нека да осигуря парите и...
Уелър обаче не го слушаше. Взираше се в нещо зад Пуласки и той се обърна.
Двама мрачни мъже с кожени якета се приближаваха: единият - с рошава коса, другият - с бръсната глава.
Когато забелязаха погледа на Пуласки, извадиха пистолети и се втурнаха към него.
Младият полицай се завъртя и хукна да бяга. Едва мина два метра, когато трети нападател изскочи зад един спрян наблизо камион, стисна го през гърлото с огромната си ръка и го блъсна във витрината на зоомагазина.
Уелър се дръпна. Мъжагата допря дулото на пистолета си в слепоочието на Пуласки. В магазина един пъстър тукан в ярко-боядисана полинезийска клетка пощеше перата си и без особен интерес наблюдаваше случващото се отвън.
54.
Райм се обади на Рейчъл Паркър, но вместо нея вдигна синът на Селито.
Младежът беше дошъл от вътрешността на щата, където работеше, след като бе завършил Щатския университет на Ню Йорк в Олбани. Райм си го спомняше като тихо и възпитано момче, макар че имаше някои проблеми с гнева и изменчиви настроения - обичайни за децата на полицаи. Но от тогава бяха минали години и сега младежът изглеждаше зрял и уравновесен. С глас, в който не се долавяше характерният бруклински акцент на Лон, Ричард Селито съобщи, че състоянието на баща му е почти непроменено. Лекарите още го определяха като критично. Райм се зарадва, че младежът прави всичко възможно, за да подкрепя Рейчъл и майка си, бившата съпруга на Селито.
След като приключи разговора, криминалистът съобщи новините на Купър - макар че изобщо не бяха новини. Замисли се, че това е една от най-ужасните страни на отравянето: токсинът прониква в клетките ти и унищожава деликатните тъкани, които не могат да се възстановят със седмици. Куршумът може да се извади и раните да се зашият. Но отровата се скрива, задържа се в тялото и бавно те убива.
Райм погледна снимките на татуировките на таблото.
„Какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?“ - запита се отново.
Ребус, цитат, шифър? Мислите му се въртяха все около теорията, че това са указания за някакво място. Но къде?
Телефонът му отново иззвъня. Той погледна номера на дисплея и се намръщи. Нямаше изписано име.
Вдигна:
- Райм.
- Линкълн.
- Новобранец? Ти ли си? Какво има?
- Да, аз...
- Къде се губиш, по дяволите? Екипът е в хотела, където ще се срещнеш с Уелър. Или трябваше да се срещнеш с Уелър. Чакат вече час. А ти не се появи. - Райм добави със строг глас: - Бяхме, както можеш да се досетиш, леко разтревожени.
- Появи се проблем.
- И?
- Ами, така да се каже, арестуваха ме.
Линкълн не беше сигурен, че е чул добре.
- Я повтори.
- Арестуваха ме.
- Обясни.
- Не стигнах до хотела. Спряха ме преди това.
- Казах да обясниш. Не да ме объркваш още повече.
Купър го погледна и той сви рамене.
- Тук има един агент от НЙБР. Иска да говори с теб.
Нюйоркското бюро за разследване ли?
- Дай го.
- Ало, детектив Райм?
Криминалистът не си даде труд да обяснява, че вече не работи в полицията.
- Да.
- Аз съм агент Том Абнър, от НЙБР.
- Какво става, агент Абнър?
Райм се стараеше да говори спокойно, въпреки чувството, че Пуласки е прецакал операцията под прикритие и е провалил всички шансове да научат повече за съучастниците на Часовникаря. И ако съдеше по оправданието „арестуваха ме“, сигурно доста бе оплел конците.
- Разбрахме, че Рон е действащ патрулиращ полицай от Нюйоркското управление, но никой в централата не знаеше за операцията под прикритие, в която твърди, че участва. Можете ли да потвърдите, че е част от такава операция под ваше ръководство?
- Аз съм цивилен, агент Абнър. Консултант. Но да, той провеждаше операция под прикритие под ръководството на детектив Амелия Сакс от отдел „Тежки престъпления“. Трябваше да действаме много бързо и нямахме време да действаме по каналния ред. Тази сутрин Рон трябваше да установи първоначален контакт с евентуални престъпници.
- Хъм. Ясно.
- Какво е станало?
- Вчера адвокат на име Дейвид Уелър, с кантора в Лос Анджелис, се свърза с нас. Бил нает от близките на покойния Ричард Логан - осъден престъпник, умрял наскоро.
- Да.
Райм въздъхна. Цялото фиаско започваше да му се изяснява.
- Господин Уелър ни сигнализира, че в погребалното бюро се появил някакъв тип, който прекалено много разпитвал за господин Логан. Искал да се срещне с близките или сътрудниците на покойния и изглеждало, че е участвал в някои от престъпните начинания на Логан преди смъртта му. Аз предложих да заложим клопка, за да видим какво иска този тип. Господин Уелър се съгласи да помогне. Сложихме му подслушвателни устройства и той спомена едно престъпление в Мексико, организирано от Логан. Рон предложи пари, за да участва в друг опит за убийство на същия служител на реда.
Проклятие! Като най-елементарната клопка за проститутки.
- Приживе Ричард Логан организира няколко доста сложни престъпни схеми - изтъкна Райм. - Няма начин да е действал сам. Опитвахме се да открием някои от съучастниците му.
- Разбрах. Само че вашият човек доста надхвърли правомощията на един полицай под прикритие.
- За първи път участва в такава операция.
- Това не ме изненадва. Адвокат Уелър изобщо не беше доволен от развитието на нещата, както можете да си представите. Въпреки това няма да подава жалба.
- Кажете му, че сме му благодарни. Сега ще може ли Рон да ми се обади?
- Да, разбира се.
Затвориха и след малко стационарният телефон иззвъня. Пуласки се обаждаше от предплатения номер.
- Новобранец.
- Съжалявам, Линкълн. Аз...
- Не се извинявай.
- Не се справих добре.
- Не съм сигурен, че положението е толкова лошо.
Младият полицай замълча за момент.
- Какво искаш да кажеш?