Матю хвана ръката ѝ, което бе един начин да каже: „Да, права си.“
В крайна сметка, здравното му приключение, макар и обезпокоително, не беше завършило толкова зле, колкото можеше да бъде. Да, получи сърдечен удар - или ако използваме засукания термин, инфаркт на миокарда - но не се налагаше операция. Лекарства и бавно, постепенно увеличаване на физическата активност, бяха достатъчни според докторите. Аспирин, разбира се. Винаги аспирин.
Хариет се обади на сина им Джош да отиде при тях в хотела, като го инструктира да мине да изпълни рецептите на Матю. Мъжът ѝ седеше мълчаливо в таксито и гледаше през прозореца. Хората не го интересуваха, доколкото тя можеше да прецени по начина, по който погледът му прескачаше от една група минувачи към друга.
Таксито ги остави пред хотела.
Сградата бе строена през трийсетте и явно не беше ремонтирана от години. Преобладаващите цветове бяха златисто, жълто и сиво. Олющените стени и избелелите завеси имаха грозни, кичозни геометрични шарки. Мястото ѝ напомняше за „Ловната хижа“ у дома.
Обстановката, заедно с натрапчивата миризма на белина и лук, я изнервяше. Но може би беше просто заради разочарованието от сърдечния удар на съпруга ѝ, от объркването на плановете им. Качиха се с асансьора на десетия етаж и се прибраха в стаята.
Хариет бе готова да сложи мъжа си да спи или ако предпочете да не си ляга, да му помогне да си обуе пантофите, да облече нещо удобно и да поръча нещо за хапване. Но той махна с ръка и седна на очуканото бюро с лаптопа.
- Ето, за това говорех. Петнайсет долара на ден за Интернет. В „Ред Рууф“ е безплатно. Също в „Бест Уестърн“. Къде е Джош?
- Отиде да ти вземе лекарствата.
- Сигурно се е загубил.
Хариет прибра купчина мръсни дрехи в плик, който смяташе лично да свали в пералното помещение на самообслужване в сутерена. Това бе нещо, за което не смяташе да плаща. Допълнителна такса за камериерка - абсурд.
Спря, за да се види в огледалото. Полата ѝ нямаше нужда от гладене, а по кафявия пуловер, обгърнал пищната ѝ снага, почти не се виждаха полепнали косми. Почти, но не съвсем. Тя махна няколко косъма и ги пусна на пода; вкъщи имаха три немски овчарки. Събра няколко измъкнали се кичурчета от косата си и ги прибра в стегнатия си кок.
Забеляза, че в бързането да отиде в болницата е сложила сребърната си огърлица наопаки и сега я оправи, въпреки че дизайнът на бижуто бе доста абстрактен и никой нямаше да забележи разликата.
Намръщи се. „Не бъди толкова суетна“ - смъмри се мислено.
Остави Матю пред лаптопа, грабна плика с прането и слезе с асансьора във фоайето. Там имаше много хора. Изчака пред гишето на рецепцията, за да развали пари. Шумна група японци стояха скупчени около куфарите си, както първите заселници в Америка са защитавали жените си. Момче и момиче, вероятно на меден месец, стояха наблизо и се любуваха един на друг. Двама мъже - гейове очевидно - обсъждаха разпалено плановете си за вечерта. Няколко млади музиканти с кожени якета седяха спокойно, вдигнали крака върху очукани калъфи за инструменти. Една двойка дебелаци се звереха над някаква карта. Мъжът беше с шорти. В това време. И при такива крака!
Ню Йорк. Какво място!
Хариет внезапно усети, че някой я следи. Огледа се бързо. Не видя никого. Въпреки това изпита неловко чувство.
- Госпожо?
- О, извинете.
Тя се обърна към служителя на рецепцията и развали десет долара.
Слезе с асансьора в сутерена и като се ориентираше по табелките, мина през два коридора и влезе в пералното помещение - сумрачно, изцапано с разсипан прах за пране и миришещо на пара от сушилнята и нагорещен плат. Както коридорите, и тази стая беше пуста.
Тя чу изщракване и тракането на качващия се асансьор. След минута кабината отново се спусна на нейното ниво. Ако е имало някой, беше се качил само до партера.
Два долара за една доза прах за пране? Трябваше да каже на Джош да купи бутилка „Тайд" от някоя дрогерия. После се смъмри: „Не бъди като Матю. Не се изнервяй от дреболии.“
Това стъпки ли бяха? Приближаващи се от асансьора?
Хариет погледна през вратата в мрачния коридор. Сърцето ѝ се разтуптя по-силно, дланите ѝ почнаха да се потят.
Нищо.
Тя сложи дрехите в най-малко мръсната машина и пусна шест четвъртдоларови банкноти в автомата.
Отново стъпки, този път по-силни.
Тя се обърна и се втренчи в младежа с жълто-кафяво кожено яке и зелена шапка с емблема на „Ню Йорк Мец“, който се бе появил на вратата. Носеше раница и брезентова чанта за инструменти.
За момент - тишина.
После:
- Били!
- Лельо Хариет.