Резервите от спори на бактерията се охраняват строго, но Били бе проникнал в склада на една фирма за козметично-хирургични материали в Средния запад. Освен че се сдоби с добър набор от медикаменти и медицинска екипировка, той успя да открадне достатьчно спори, за да създаде истинска ботулинова фабрика, която безшумно - и безкислородно - произвеждаше бактерии, токсин и още спори.
Идеята да се използва като оръжие това прекрасно смъртоносно вещество, не беше нова, разбира се. Но никой досега не го беше правил - по една много проста причина. Беше почти невъзможно да вкараш токсина в организма на жертвата. Той трябваше да бъде вдишан или погълнат или да проникне в тялото през лигавиците или открити рани. Контактът с кожата не беше ефикасен. Тъй като бе много трудно да разпръснеш достатъчно количество токсин като аерозол, евентуалната атака трябваше да се извърши чрез храната или водата.
Но солта, високата температура, различни алкални вещества и кислородът убиват бактериите. Същото важи и за хлора, който се добавя в питейната вода на Ню Йорк заедно с използвания също за предпазване от кариес флуорид, ортофосфата срещу замърсяване с олово и хидроксида за повишаване на алкалната реакция на водата.
Били обаче бе получил ботулинова бактерия в много концентрирана форма, устойчива на хлор. Да, част от токсина, който щеше да вкара във водата, щеше да се разгради или неутрализира, но достатьчно количество щеше да достигне до домовете в Мидтаун, Долен Манхатън и голяма част от Куинс. Жертвите щяха да са вероятно около четири хиляди; много повече щяха да заболеят и да пострадат сериозно.
Една група щеше да бъде поразена особено силно - децата. При пеленачетата ботулиновото отравяне не е изолирано явление (случва се най-често при бебета под година, консумирали мед, съдържащ спори от бактерията, които естествено се запазват в него). Той си даваше сметка за тези жертви, но това изобщо не го смущаваше. Все пак бяха на война. Жертвите бяха неизбежни.
Градската управа щеше да реагира незабавно, разбира се. Отделите по здравеопазване и по вътрешна сигурност щяха да открият бързо източника на отровата. Щеше да има известно забавяне, докато властите проверят вероятността да е използван нервнопаралитичен химикал (симптомите са сходни) и при малко късмет медиците щяха да започнат да инжектират атропин и пралидоксим - които само засилват смъртоносното действие на ботулиновия токсин. Някои щяха да поставят диагноза миастения гравис. Но после щяха да излязат изследванията на серум и изпражнения и накрая масспектрометричните тестове щяха да потвърдят истинската причина за заболяването.
Дотогава обаче вредата щеше да бъде нанесена.
Модификацията предсказваше още един ефект, който щеше да причини още по-големи, макар и не толкова смъртоносни поражения: градските власти щяха да открият източника на токсина, но нямаше да знаят какъв е мащабът на отравянето. Дали следващият застрашен район не беше Бронкс? Или Ню Джьрси? Кънектикът?
Единственото, което можеха да направят властите - крайно некадърните общински, щатски и федерални власти - бе да спират цялото водоснабдяване. Представете си Ню Йорк без капка за пиене, без нито една капка да отнесе нечистотиите. Или за миене. За производство на електричество (по-голямата част от електрическия ток за града се получава от генератори с парни турбини). Ийст Ривър и Хъдсън щяха да станат като река Ганг - място за къпане и изхвърляне на отпадните води, източник на вода за пиене... и на зарази.
Епидемия, а не потоп, щеше да унищожи града.
Успехът на плана му обаче зависеше от един ключов фактор - да се затвори спирателната клапа в Мидтаун, за да може Били да вкара отровата. Ако това не се случеше, Модификацията щеше да се провали. Резервоарите и тръбите нагоре по системата бяха лесно достъпни, но се следяха постоянно за всякакви замърсявания; планът изискваше токсинът да бъде вкаран във водопровода тук, южно от Сентрал Парк, където на практика бе невъзможно да се замърси системата и затова нямаше охрана.
Били провери мястото, докъдето бе стигнал. Да. Беше близо до най-добрия участък за пробиване.
Трябваше обаче да получи потвърждение, че водоподаването е прекъснато.
„Хайде вече - помисли си, - хайде вече...“
Нямаше търпение.
Да улучиш най-подходящия момент, това бе най-важно.
Най-сетне телефонът му избръмча - получено съобщение. Той погледна дисплея. Леля Хариет. Беше му изпратила връзка към Интернет сайт. Той чукна по екрана и завъртя апарата странично, за да прочете статията. Беше публикувана преди минута: