Тя извади щангата за сменяне на гуми от форда си и с нея вдигна тежкия метален капак. Насочи пистолета си към непрогледния мрак в дупката. Взря се в тъмнината и чу силно съскане отдолу - вероятно изтичащата вода от пробитата тръба. Прибра оръжието в кобура си.
„Добре, да действаме. Бързо.“
Когато се движиш, не могат да те пипнат...
Благодарение на медицинските процедури, на които се беше подложила наскоро, Сакс се чувстваше пъргава като тринайсетгодишна.
Докато слизаше ловко по металната стълба, си помисли: „Облечена съм с бял гащеризон и съм осветена отгоре и отзад.“
Отлична мишена за убиеца. Лесна плячка.
Сякаш слизаше в ада. Спусна се по стълбата, както беше виждала да правят подводничарите по филмите.
Приземи се в широк тунел - на открито и без възможност да се скрие. Естествено. Бързо извади пистолета и се дръпна към едната стена, където бе малко по-тъмно и имаше по-малка вероятност убиецът да се прицели достатъчно добре, за да я рани смъртоносно. Приклекна и завъртя оръжието на 180 градуса, като присви очи, търсейки евентуална заплаха.
Това, че никой не стреля по нея, не я успокои; убиецът можеше да се спотайва наблизо, ,да се цели в нея, чакайки още полицаи да се появят на линията му на стрелба, преди да открие огън.
Когато очите ѝ свикнаха с тъмнината обаче, установи, че в тази част на тунела няма никого.
С разтуптяно сърце, задъхана под маската, Сакс се взря по посока на съскането, което тук се чуваше много по-силно. Промъкна се до стената, отделяща я от помещението, където убиецът беше пробил дупка в тръбата. Надникна бързо от другата страна, като стоеше приведена, в случай че той се цели на нивото на главата или гърдите към входа. Видя само местеща се завеса от капки в пастелни цветове, като северно сияние. Течът бе осветен отзад с бледо фенерче - може би поставено от извършителя, за да вижда, докато пробива. Хипнотичният красив фонтан по всяка вероятност бе образуван от капчиците вода, бликащи под налягане от дупката.
Сакс не искаше да прави типично динамично нахлуване: поглеждаш високо, приклякваш, леко задържаш спусъка и... стреляй, стреляй,стреляй!
Тук не можеше. Трябваше да го залови жив. Той не действаше сам - нямаше начин да няма други при този сложен план. Трябваше да заловят и съучастниците му.
Освен това, ако стреляше, можеше да улучи и себе си - тръбата и бетонните стени на тунела щяха да отклонят куршумите с медно покритие и отломките от тях в непредвидени посоки.
Да не говорим какво би могъл да направи 9-милиметров куршум парабелум с шишенце, съдържащо най-силния токсин на земята.
По-близо, по-близо.
Тя се взря през завесата от капчици, търсейки движещи се сенки, силуета на мъж, готвещ се за стрелба. Мъж, който държи спринцовка с пропофол.
Готвещ се за още една смъртоносна татуировка.
Единственото, което виждаше обаче, бяха блестящите водни капчици, красиво отразяващи светлината.
„В стаичката - помисли си Сакс. - Бързо!“
Мъглата от капчици ту се приближаваше, ту се отдалечаваше, вероятно от промяната в струята. Добро прикритие, помисли си. Като димна завеса. Тя стисна пистолета и като постави краката си в перпендикулярна позиция на стрелба (не успоредна, за да сведе до минимум площта от тялото си, която излага на прицел), се втурна в помещението.
Голяма грешка, осъзна още в същия момент.
Мъглата беше много по-тежка във вътрешността и филтърът на маската веднага прогизна. Така не можеше да диша. За момент се подвоуми. Без предпазната маска беше уязвима за ботулиновия токсин. Ако останеше с нея, можеше да припадне от недостиг на кислород.
Нямаше избор. Свали маската и я хвърли зад себе си; вдиша влажния въздух, за който се надяваше да съдържа само нюйоркска питейна вода, а не отрова, достатъчно силна, за да я убие за пет секунди.
Вдиша веднъж, втори път...
Засега не усети симптоми. Нито куршум.
Продължи напред, като местеше пистолета наляво-надясно. Отдясно видя тъмния силует на огромна тръба. Пробивът беше на три метра пред нея, доколкото можеше да прецени от виждащата се като тънка бяла линия водна струя, излизаща наляво и забиваща се в стената на няколко метра над земята. Съскането се чуваше по-силно с всяка стъпка, която Сакс правеше.
От силата на звука ушите я заболяха; почти я оглушаваше. Хубавото беше, че щеше да оглуши и него, тъй че нямаше да я чуе и да се приближава.
Миришеше на влажен бетон, мухъл, кал. Миризмата върна Сакс в детството ѝ, когато един ден баща ѝ я заведе в Манхатънския зоопарк, в терариума при влечугите.