Майка му гледаше втренчено това, което той правеше, и пищеше:
- Не, не, не! Спри, спри!
Били обаче се усмихна успокояващо и каза:
- Всичко е наред - въпреки че не беше.
Изобщо нишо не беше наред. После осъзна, че опитите му да успокои майка си, са безполезни, защото тя не го чуваше. Това заличи усмивката от лицето му и той се почувства нещастен.
Баща му клатеше глава, разочарован от това, което виждаше. Много разочарован. Това също разстрои Били.
Сега обаче, като се замисли, тяхното участие в съня му се стори логично: родителите му бяха умрели, и то кърваво.
Съвършено, ужасяващо логично.
Били надушваше кръв, виждаше кръв, вкусваше кръв. Татуираше кожата си временно с кръв - което се беше случило както сега в съня, така и реално в Олеандровата стая. Оцветяваше кожата си по начина, по който правят някои племена, когато е забранено да си правят пиърсинг.
Били отметна чаршафа и седна, спусна краката си на студения под. С възглавницата избърса потта от челото си и отново си ги представи: Хубавото момиче и родителите си.
Погледна татуировките на бедрата си. На лявото:
На другото:
Две имена, които се гордееше да носи върху себе си. Щеше да ги носи завинаги. Те изразяваха огромна празнина в живота му. Но тази празнина скоро щеше да бъде затворена. Несправедливостта скоро щеше да бъде поправена.
Модификацията...
Той огледа останалата част от тялото си.
Били Хейвън нямаше татуировки, което беше странно за човек, който си изкарва хляба с такива. Повечето татуировчици бяха привлечени в тази професия, защото обичаха модификациите на тялото, бяха вманиачени по иглите, захласваха се от машинката. Още. Дай още! И често се потискаха да виждат как свободните квадратни сантиметри от кожата им, способни да поемат нови татуировки, постепенно намаляват.
Били не беше такъв. Може би той бе като Микеланджело. Великият майстор е обичал да рисува, но не и да го рисуват.
Пръст докосва пръста...
Истината бе, че Били изобщо не искаше да става татуировчик. Беше започнал да се занимава с това, за да си изкарва пари за колежа. Установи обаче, че му харесва, и в район, където обикновен художник с четка и бои едва би свързвал двата края, си докарваше прилични доходи. Затова заряза безполезната си диплома за висше образование, направи студио в един мол и продължи да бичи кинти с Тату „Били“.
Отново погледна бедрата си.
После - ръката си. Червената стоножка.
Животното бе дълго около две педи. Задницата му беше по средата на бицепса, после описваше широко S до задната страна на ръката, където се намираше главата - с човешко лице, сочни устни, интелигентни очи, нос и уста, от която се подаваха насекомските челюсти.
По традиция хората си татуираха животни по две причина: за да си припишат някое качество на съществото - примерно лъвска смелост или бързина на пантера; или като амулет, предпазващ ги от опасностите на съответния хищник.
Били не разбираше много от психология, но знаеше, че за него важи първият мотив - по тази причина си беше татуирал точно това животно.
То му вдъхваше спокойствие.
Облече се и събра екипировката си, после няколко пъти мина дрехите, косата и тялото си с ролката за събиране на животински косми.
Часовникът на ръката му избръмча. Няколко секунди по-късно другият, в джоба му, издаде подобен звук.
Време беше отново да излезе на лов.
* * *
Добре. Неочаквана пречка.
Били беше в един тих, тъмен тунел под Ийстсайд в Манхатън, на път към мястото, където смяташе да татуира до смърт следващата си жертва.
Обаче пътят му беше преграден.
През деветнайсети век в този тунел се помещавала странична линия на теснолинейна железница, свързваща една фабрика с железопътното депо около Четирийсет и четвърта улица. Беше величествена сграда с гладки тухлени стени и елегантни арки, удивително чисти от гризачи и плесен. Траверсите и релсите вече ги нямаше, но предназначението на тунела все още личеше - от няколко пресечки Били чуваше влаковете, излизащи на север и на юг от гара „Гранд Сентрал“.
Метрото - също. Отгоре и отдолу. Понякога толкова близо, че те посипваше прах.
Тунелът можеше да го заведе много близо до следващата жертва - ако някакви несъобразителни работници не бяха зазидали входа през последните двайсет и четири часа; нещо, което не влизаше в плановете му.