Пречка...
Огледа мрачния тунел, в който единствената светлина проникваше през процепите на недобре сложените капаци на уличните шахти или от цепнатини в стените на сградите. Как да заобиколи стената, без да се качва на повърхността? Убиецът от подземията трябваше да остане под земята.
След петдесетина метра забеляза стълба с U-образни железни стъпала, облегната на тухлената стена. Водеше до по-тясна галерия на два-три метра отгоре, която изглеждаше като път за заобикаляне на препятствието. Той остави раницата и се приближи до стълбата. Качи се и надникна в галерията. Да, изглеждаше, че води в друг, по-широк тунел, който щеше да го заведе там, където искаше.
Върна се долу, за да вземе раницата и да продължи към целта си.
Внезапно изникна мъж.
Нахвърли се изневиделица, сграбчи го с мечешки лапи и го притисна до стената на тунела.
„Боже! - помоли се мислено Били. - Спаси ме, Господи...“
Ръцете му затрепериха, сърцето му се разтуптя пани- чески.
Мъжагата го огледа от глава до пети. На ръст беше приблизително колкото Били и на неговите години, но много силен. Удивително як. Издаваше онази смесена миризма на немита човешка кожа и коса и улични масла. Дънки, две ризи „Хаузинг Уъркс“ - бяла и светлосиня. Опърпано вълнено палто, скъпа марка, но сигурно откраднато или извадено от някой контейнер. Мъжът имаше рошава коса, но странно, беше гладко избръснат. Тъмните му очи бяха малки, присвити и свирепи. Били веднага се сети за доктор Моро.
Мечкочовек...
- Моя територия. Това е моя територия. Ти си на моя територия. Какво правиш на моята територия?
Хищническите му очи шареха насам-натам.
Били се опита да се освободи, но застина неподвижно, защото Мечока сръчно извади бръснач и притисна лъскавото острие до гърлото му.
33.
- Внимателно. Моля - прошепна Били. Може би и друго, не беше сигурен.
- Моя територия - повтори Мечока.
Очевидно нямаше никакво намерение да внимава. Бръсначът стържеше еднодневната брада на Били. Звучеше му като автомобилна скоростна кутия.
- Ти - изръмжа мъжагата.
Били отново се замисли за родителите си, за леля си и чичо си, за другите роднини.
За Хубавото момиче, разбира се.
Така ли бе писано да умре? Безславно, трагично.
Мъжагата го стисна здраво.
- Ти ли си оня? Обзалагам се, че си ти. Кой друг, разбира се? Разбира се.
Какво се очакваше да отговори?
Най-важното - да не мърда. Били знаеше, че ако мръдне, ще почувства гъделичкаща болка под брадичката и после - замайване, докато кръвта шурти ли, шурти. И после щеше да престане да чувства каквото и да било.
- Слушай, аз съм от общината. Работя в общината. - Кимна към гащеризона си. - Не съм дошъл да те притеснявам. Само си върша работата.
- Не си ли репортер?
- От общината съм - повтори Били, като потупа гащеризона си (много внимателно с пръст). После реши да рискува: - Мразя репортери.
Това явно поуспокои Мечока, въпреки че той не се отпусна много. Все още държеше здраво бръснача с огромната си мръсна лапа. С другата продължаваше да притиска Били болезнено в стената на тунела.
- Джулиан? - попита Мечока.
- Какво?
- Джулиан?
Сякаш името беше кодова дума и се очакваше Били да отговори с парола. Ако сбъркаше, щеше да бъде обезглавен. Дланите му се потяха. Той пак реши да рискува.
- Не, не съм Джулиан.
- Не, не, не. Познаваш ли Джулиан Савич? - поясни Мечока, подразнен, че той не схваща.
- Не го познавам.
- Не, не? Дето писа оная книга.
- Абе, не го познавам. Честно.
Мечока се втренчи изпитателно в лицето му.
- Написа за мен. Не само за мен. За всички нас. Имам една бройка. С автограф. Някой от общината... - Вгледа се в емблемата на гащеризона. - Някой от общината го доведе тук. Доведе го на наша територия. Тук. На моя територия. Ти ли си бил този мръсник?
- Не съм аз... Не, аз дори не знам...
- Законът ми дава право да те заколя, ако се почувствам застрашен, и съдебните заседатели ще повярват, че наистина съм се почувствал застрашен. Не че съм бил застрашен. Че съм се почувствал застрашен. Схващаш ли разликата? Това ми е достатъчно. И си труп, мой човек.
Изреченията следваха едно след друго, бутаха се като вагони на внезапно набил спирачки товарен влак.
Били попита спокойно:
- Как се казваш?
- Нейтън.
- Моля те, Нейтън.
Бръсначът отново почегьрта гърлото му и той млъкна.
Скръц, скръц...
- Тук долу ли живееш?