- Джулиан казва лоши неща за нас. Нарича ни с онази дума.
- Коя дума?
- Която не харесваме! Ти да не си от ония, дето го изпратиха тук? Някой от общината го доведе. Когато намеря тоя мръсник, ще го убия. Наричаше ни с онази дума.
- Коя дума?
Били реши, че това е правилният въпрос, който може да зададе и който няма да възбуди гнева на Мечока, макар да засягаше очевидно деликатна тема.
- „Хората-къртици“ - изръмжа оня. - В книгата. За нас, които живеем тук. Хиляди хора. Повечето сме бездомници. Живеем в тунелите и подлезите. Той ни нарече „хора-къртици“. На нас не ни харесва да ни викат така.
- На никого не би му харесало. Не, не съм водил никого тук. И не познавам Джулиан.
Бръсначът проблесна дори на оскъдната светлина - беше поддържан с любов. Това бе съкровището на Мечока и сега Били разбра гладкото избръсване, което не беше много разпространено сред бездомниците.
- Това хич не ни кефи - да ни наричат къртици - продължи другият, сякаш бе забравил, че го е казал вече. - Аз съм човек като теб и мен.
Е, това изречение не беше много смислено, но Били кимна в съгласие въпреки чувството, че ще повърне.
- Да, наистина. Виж какво, Нейтън, аз не познавам Джулиан. Тук съм, за да проверя тунелите. За безопасност, сещаш ли се?
Мечока се втренчи в него.
- Разбира се, че ще кажеш така. Обаче защо да ти вярвам, защо, защо, защо? - Думите се сляха в ръмжене.
- Не си длъжен да ми вярваш, но това е истината.
Били си помисли, че наистина ще умре сега. Замисли се за хората, които обичаше.
ЕЛА
ЛИAM
Започна да се моли.
Мечока (не Къртица) го сграбчи по-силно. Бръсначът не помръдваше.
- Знаеш ли, някои от нас не живеят тук по свой избор. Ние не искаме да живеем тук. Не ти ли е хрумвало? Предпочитаме да имаме собствени домове в Уестчестър. Някои от нас предпочитат да имат жена, която да чукат всеки четвъртък вечер и да я карат при тъстовете си в хубавите пролетни дни. Но нещата не стават така, както сме планирали, нали?
- Не, не стават, Нейтън. Така е.
И Били, отчаяно опитващ се да установи някаква близост с Мечока, почти му разказа за трагедиите, сполетели родителите му и Хубавото момиче. Обаче не. Човек няма нужда от Заповедите на модификацията, за да му напомнят да не прави глупости.
- Не съм дошъл да помагам на журналисти да пишат за вас. Дошъл съм, за да се уверя, че тунелите няма да се срутят и че няма изтичане на вода или газ - каза и посочи тръбите, преминаващи по тавана на тунела.
- Какво е това? - попита Нейтън, като подръпна ръкава му; гледаше стоножката със захласнато изражение като на малко дете.
- Татуировка.
- Аха. Хубава е. Доста е добра.
Мечока отдръпна малко бръснача. Но не го сгъна. Боже, дланта му беше огромна.
- Това ми е хоби.
- Ти ли си я правил? Сам ли се татуира?
- Да, сам. Не е толкова трудно. Харесва ли ти?
- Ами... да.
- Мога да ти направя татуировка, Нейтън. Ако ти обещая, ще махнеш ли бръснача от гърлото ми?
- Каква татуировка?
- Каквато поискаш.
- Няма да се кача горе - заяви Мечока, сякаш Били му предлагаше да се разходят из вътрешността на ядрен реактор.
- Няма нужда да се качваме. Мога да те татуирам тук. Искаш ли?
- Ами... може.
Били кимна към раницата си:
- Нося си машинката. Татуировките са ми хоби. Ще ти направя една. А мога да ти дам и някакви кинти. Искаш ли и дрехи? Само махни бръснача и ме пусни.
Леле, тоя тип бе адски силен. Как можеше да е толкова як човек, който живее в тунелите? Нейтън можеше да го убие с голи ръце, дори не му трябваше бръсначът.
Мъжагата сбърчи вежди.
Размърда пръсти и стисна по-силно бръснача. Острието се движеше насечено и неравномерно като изреченията на Мечока.
- Нейтън?
Мъжагата не отговори.
- Нейтън, изобщо нямах представа, че това е твоя територия. Само си вършех работата, проверявах тръбите, клапите и такива неща. Искам да е безопасно за хората тук долу.
Острието потрепери.
Мечока вдиша дълбоко и се втренчи в стоножката. В червеното мастило. В лицето, челюстите и членчетата на тялото.
В безстрастните очи.
- Нейтън? - прошепна Били. - Татуировка. Искаш ли татуировка?
Защото къде другаде ще срещнеш служител от поддръжката на инфраструктурата, който си носи машинка „Американ Ий- гъл“ и татуира всеки, когото си хареса?
- Ще ти направя най-хубавата си татуировка. Искаш ли? Като подарък. Ще ти дам пари и дрехи, а? Сто кинта.
- Няма ли да боли?
- Малко щипе. Но не много силно. Хайде сега да си взема раницата. Там са парите и дрехите. И машинката за татуиране. Може ли да си взема раницата?