- Може - прошепна Нейтън.
Били придърпа раницата и извади частите на машинката.
- Можеш да седнеш тук. Става ли?
Бръсначът не беше далеч и все още бе отворен. Всеки момент Бог или Сатаната, или духът на Ейбрахам Линкълн можеше да каже на Нейтън да убие натрапника. Били се движеше много бавно.
Хъм... Нейтън май наистина получаваше телеграми отгоре.
Изкиска се и изръмжа неразбираема поредица от срички.
Най-сетне седна с кръстосани крака и се ухили:
- Добре. Ще седя тук. Татуирай ме.
Били също клекна и едва тогава дишането му се нормализира и пулсът му се позабави.
Под бдителния поглед на Нейтън бавно сглоби машинката. Извади няколко шишенца и ги остави на земята. Провери машинката. Тя избръмча.
- Само внимавай - предупреди заплашително Мечока, като леко вдигна острието.
- Какво?
- Само не къртица. Да не ми татуираш къртица.
- Няма да ти татуирам къртица, Нейтън. Обещавам.
Мечока сгъна бръснача и го прибра.
34.
- Не ги наричаме „пушки“.
- Да, да, знам. Забравих. Исках да кажа „машинка“. Татуировъчна машинка - оправда се Лон Селито.
- И предпочитаме „кожна живопис“ или „изкуство“. „Татуировка“ носи културна натовареност, която не ми харесва.
Миньонката, чиято кожа бе покрита с татуировки (или кожна живопис), се втренчи в Селито над изрядния стъклен щанд, в който бяха грижливо подредени различни пакети с игли, части за татуировъчни машинки (не „пушки“), книги, комплекти с шаблони, водоразтворими маркери с всякакви цветове. „Първо рисувай, после татуирай“ - предупреждаваше един надпис.
Студиото беше безупречно чисто като това на Ти-Ти Гордън. Явно лицензираните татуировчици много сериозно държаха на стерилността. Човек дори оставаше с впечатлението, че жената излизаше от помещението, ако се наложеше да кихне.
Името ѝ беше Ан Томсън и беше собственичка на Студио за модификации „Фам Фатал“. Около трийсетте, с къса тъмна коса и само една стилна обеца на носа, тя дори можеше да се нарече красива. Отчасти това се дължеше на четирицветните татуировки, добре де - кожна живопис - на гърдите, врата и ръцете ѝ. Едната - на гърдите - бе комбинация от змия и птица. Смътно напомняше на Селито за една рисунка, която бе видял няколко пъти по време на почивката си в Мексико - някакъв религиозен символ. На врата ѝ бяха изобразени някои от съзвездията - не само звездите, а и животните, които са дали имената им. Рак, Скорпион, Телец. И когато тя се обърна за момент, Селито видя две ярки червени обувки на рамото ѝ. Изглеждаха като истински. Дороти, моето хубаво момиченце...
„Майната му на изкуството, Линк. Ето това мисля за изкуството.“
Но не и за това. Селито харесваше тези рисунки. Много му харесваха. Те сякаш се движеха, увеличаваха се, свиваха се. Бяха като триизмерни. Как, по дяволите, ставаше така? Имаше чувството, че гледа живи рисунки. Или някакво съвсем различно същество - нещо, което не беше човек, а нещо повече от човек. Това му напомни за компютърните игри, които синът му играеше преди няколко години като тийнейджър. Веднъж Селито погледна над рамото на детето и попита:
- Какво е това? - като посочи едно от съществата в играта. Приличаше на змия с крака, рибешка опашка и човешка глава.
- Това е нирада - отвърна момчето, сякаш беше очевидно.
Аха, разбира се. Нирада.
Сега детективът осъзна, че твърде втренчено гледа гърдите на жената.
- Аз само...
- Няма проблем. Направени са, за да се гледат. Татуировките имам предвид. Не циците ми.
- Аз само...
- Това вече го казахте. Не ви мисля за дърт перверзник. Щяхте да попитате дали боли, докато ти ги правят, нали?
- Не, знам, че боли.
- Така е. Но кое важно нещо в живота не боли?
Секс, вечеря и слагане на белезници на престъпник - мислено ѝ отговори Селито. Тези неща не боляха. Но той само сви рамене.
- Щях да попитам дали сама сте ги рисували?
- Не. Отидох при една татуировчица в Бостън. Най-добрата на Източното крайбрежие. Исках само Кецалкуатъл. Мексиканския бог. - Тя докосна с пръст змията на гърдите си. - Поприказвахме няколко дни и тя ме опозна. Направи ми пернатата змия и ми препоръча съзвездията. Направих си и обувките на Дороти. - Усмихна се. Селито също. - Не искам да се задълбочавам в политиката, но го правя. Така се отнасят жените към татуирането. Мъжът просто отива при някой татуировчик и му казва: „Искам верига, череп, знаме.“ И излиза с верига, череп или знаме. Жените имат друг подход. Не толкова импулсивен, не толкова за мига, по-обмислен.