- В района този шрифт не се използва много. Но не мога да кажа дали не е на мода в Олбани или Норуок, или Трентън. Моите клиенти са предимно от Долен Манхатън.
- Платил ви е в брой за иглите, нали?
Какъв смисъл имаше изобщо да пита?
- Да, в брой.
- Някакъв шанс все още да пазите банкнотите, които ви е дал? За отпечатъци.
- Не, но дори да ги пазех, нямаше да ви послужат. Носеше ръкавици.
Естествено...
- Стори ми се странно - добави Томсън. - Но не твърде странно, за да бъде подозрително.
Позьори.
- Каза ли нещо?
- На мен ли? Не. Само поиска игли.
Селито се хвана за първото изречение:
- Обаче?
- Когато си тръгваше, някой му се обади на мобилния. След като го обслужих, бях влязла в задната стаичка и докато отиваше към вратата, чух да казва: „Да, Белведере.“ И после мисля, че каза: „адрес“. Така поне ми се стори. И добави нещо като „бела дона“ или подобно.
Селито започна всичко това. Накрая - стандартния въпрос:
- Сещате ли се още нещо?
- Не, съжалявам.
Стандартният отговор. Но преди да го даде, жената поне се замисли и наистина се опита да си спомни нещо.
Той ѝ благодари и след като погледна за последен път Кецалкуатъл на гърдите ѝ, излезе отново навън и се обади на Райм, за да му каже да не се радва предварително, но че може би имат следа.
35.
Отлична тренировка.
Докато се връщаше от фитнеса към апартамента си на Източна петдесет и втора улица, за да вземе колата си, Брейдън Алигзандър броеше коремните преси, които бе направил. Отказа се след стотната.
Броеше ги, точно така. Самите коремни преси? Бяха много. Не можеше да ги преброи.
Алигзандър водеше заседнал живот - беше програмист за голяма инвестиционна фирма (при това такава, която не беше разследвана от прокуратурата). Затова трийсет и седем годишният мъж бе решен да поддържа добра физическа форма, въпреки че по осем часа на ден не мърдаше от компютъра - плюс един час пътуване до и от Джърси, където се намираше главният офис на фирмата.
И вдиганията за бицепс. С петнайсеткилограмови гирички? Може би двеста. Мамка му, усещаше напрежението. Утре трябваше по-леко. Не беше необходимо да блъска толкова. Постоянството беше по-важно. Всеки ден той отиваше пеша от апартамента си до фитнесклуба на Шесто Авеню. Всеки ден велоергометър, вдигане на гирички, клякания и да, коремни, коремни, коремни... Колко, сто и петдесет?
Вероятно.
Погледна се в огледалото и си помисли, че теглото е добре. Но кожата му изглеждаше твърде бледа. Не беше добре това. Скоро щеше да заведе семейството на някой остров. Може би след Деня на благодарността. Пък и как няма да изглеждаш болнав в такъв ден? Снеговалежът беше спрял, но светлината беше бледа и анемична. Дори вече му се искаше да се връща на компютъра. Там се чувстваше уютно - в този свят, в който можеше да общува с когото си поиска освен с жена си.
Днес имаше още нещо, за което нямаше търпение. Щеше да отиде у брат си в Парамъс, за да вземе един велосипед. Джоуи си беше купил нов маунтинбайк и даваше стария на сина на Алигзандър. Момчето адски се вълнуваше и на два пъти му праща есемес от училище, за да пита „как вървят нещата“.
Младежка нетърпеливост.
Алигзандър погледна на запад и видя новия Търговски център, или както там го наричаха. Беше на работа в първата си фирма - една банка, за която програмираше - когато станаха атентатите. Две хиляди и първа. Новият небостъргач беше впечатляващ, по-интересен от архитектурна гледна точка в сравнение с простите правоъгълни форми на предшествениците му. Въпреки това нищо не можеше да се мери с величието им, със стила им.
Какви времена. Синът му се беше родил в деня на атаките. Алигзандър и жена му се отказаха от първоначалния план да го кръстят на баща ѝ и вместо това избраха името Емъри - на името на архитектурното бюро „Емъри Рот и синове“, което заедно с „Минору Ямасаки“ бе проектирало „Бизнаците“ на Световния търговски център.
Алигзандър продължи на запад към апартамента си, където щеше да вземе колата, за да отиде на работа. Спря на един светофар и случайно погледна назад. Зад него вървеше някакъв тип с наведена глава. Млад, с тъмни дрехи и плетена шапка. С чанта или раница през рамо. Не беше ли същият, когото бе видял седнал в едно кафене срещу фитнесклуба?
„Следи ли ме?“
Алигзандър живееше в града от петнайсет години. Смяташе Ню Йорк за един от най-безопасните градове на света. Но не беше глупак. Той си изкарваше прехраната благодарение на злодеите. Когато започна работа като програмист преди няколко години, основното му задължение беше да пише софтуер, който ускорява работата на сървърите, увеличава мрежовия трафик и позволява на различните операционни системи да комуникират безпроблемно. По-късно се специализира в системи за сигурност. Професионалните хакери, терористите и всякакви отрепки, разполагащи с предостатъчно време и твърде много мозъчни клетки, атакуваха банковите институции като тази, в която работеше той, с все по-голяма дързост и находчивост.