- А мен жена ми - добави Пуласки.
Амелия Сакс само поклати глава.
- На мен ми стига тази, която вече имам - заяви Том.
- Какво? - изсмя се Сакс, но болногледачът не добави нищо повече.
- Е, добре, знаете номера ми. Хайде, късмет, пичове.
Гордън си тръгна.
Хората от екипа отново разгледаха снимките на татуировките. Лой Селито не вдигаше, затова Сакс се обади в „Тежки престъпления“ и нареди на екипа, работещ в централното управление, да включи и числото „17-ти“ в търсенето.
Малко след като затвори, телефонът ѝ отново иззвъня. Тя вдигна и още при първите думи се вцепени.
- Какво? - попита задъхано. - Изпратихте ли някого?
Натисна рязко копчето за затваряне и погледна Райм с ужасени очи:
- Беше сержантът от Осемдесет и четвърти участък. Съседите са подали сигнал - някой е обикалял около апартамента на Пам. Бял мъж с плетена шапка и късо сиво яке. Изглежда, че е носил и маска. Жълта, за бога!
Отвори мобилния си телефон и натисна едно копче за бързо набиране.
40.
Вдигни!
Моля те, вдигни! Сакс стисна телефона и потрепери от безсилен гняв, когато гласовата поща се включи с гласа на Пам.
- Пам, ако си у вас, веднага напусни къщата! Незабавно! Отиди в Осемдесет и четвърти участък. Мисля, че убиецът, когото сега търсим, се навърта около апартамента ти.
Погледът ѝ срещна този на Райм, който също изглеждаше разтревожен. Тя натисна рязко копчето за повторно набиране.
- На работа ли е? - попита той. - На лекции?
- Не знам. Тя е на плаващо работно време. А този семестър в колежа са на свободна програма.
- Патрулната кола ще пристигне там след седем-осем минути - извика Рон Пуласки.
Но оставаше въпросът, дали нямаше да е късно.
От високоговорителя се чу глух тон „Свободно“.
По дяволите. Отново гласова поща.
Не, не...
- Сакс...
Тя не обърна внимание на Райм, а отново натисна копчето за повторно набиране. Защо, по дяволите, не сложиха апартамента на Пам под постоянно наблюдение? Вярно, че жертвите на убиеца - както тези на Колекционера на кости - бяха случайно избрани и нямаше основание да предполагат, че Колекционера на кожа изобщо знае за съществуването ѝ. Но сега, разбира се, той бе решил да напада не само преследвачите си, а и техните близки и приятели. Не беше невъзможно да узнае за връзката на Пам с Райм и Сакс. Защо не бяха...
Щрак.
- Амелия - задъхано каза Пам, - получих съобщението ти, но не съм вкъщи. На работа съм.
Сакс сведе глава. Ох, слава богу!
- Обаче Сет е там! Сега е у нас. Чака ме. Щяхме да излизаме вечерта. Амелия, какво... какво да направим?
Сакс взе номера на момчето и се обърна към Пуласки.
- Обади се на Сет! - извика през стаята.
Младият полицай веднага набра.
- Заключени ли са вратите, Пам?
- Да, но... О, Амелия. Там няма ли полицаи?
- Сега пътуват. Стой където си. И...
- Да стоя където съм? Отивам у нас. Тръгвам веднага!
- Не. Недей!
Пам обвинително повиши тон:
- Защо го прави? Какво прави в моя апартамент?
- Стой където...
Момичето затвори.
- Телефонът звъни - обяви Пуласки; изражението му се промени.
- Високоговорител - рязко нареди Райм.
Младият полицай натисна копчето. Чуха гласа на Сет: -Ало?
- Сет, аз съм Линкълн Райм.
- Здравейте, как...
- Слушай ме внимателно. Излез веднага. Някой се опитва да проникне в апартамента. Излез веднага!
- Тук ли? Как? Пам добре ли е?
- Добре е. Полицията всеки момент ще е там, но трябва да излезеш. Прекъсни каквото правиш и излизай. Излез през главната врата и отиди в Осемдесет и четвърти участък. На Голд Стрийт. Или поне иди на някое оживено място. Обади се на Амелия или на мен веднага щом...
Следващите думи на Сет бяха заглушени, сякаш се обърна и вече не държеше телефона близо до устата си:
- Ей!
Чу се трясък от счупено стъкло, после - друг глас, мъжки:
- Ти. Остави телефона!
- Кой си ти бе...
После - няколко удара. Сет изкрещя.
Връзката прекъсна.
41.
Патрулната кола изпревари Амелия Сакс до апартамента на Пам.
Но не с много.
Сакс караше на ниска предавка и високи обороти и без да използва много спирачките, докато стигне с бясна скорост до Бруклин Хайтс. „Сидни Плейс“, тясна уличка, завършваща в щатското шосе, беше еднопосочна, но това не попречи на полицайката да влезе срещу движението, принуждавайки идващите насреща коли да се качват на тротоара между множеството улични дървета. Един пенсионер ожули калника си в стълбището на църквата „Сейнт Чарлз Боромео“, висока и червена като пожарна кола.