Коя беше тя, та да преценява?
Замисли се за собствения си интимен живот. Гимназията за нея бе, както за всички, период на откривателство, на въодушевление, тромави свалки и неуспешни начала. После се беше впуснала в света на професионалната мода. Висока, красива манекенка, Сакс бе принудена да се огради с непроницаема стена. Беше жалко, защото някои от мъжете, които срещаше на фотосесиите и в рекламните агенции, вероятно бяха свестни момчета. Но те бяха малцинство сред голям брой играчи. Затова по-лесно беше да казва „не“ на всеки, да се завре в гаража и да тунингова колата си или да отиде на пистата и да прави кръгчета със своята камаро SS.
След като постъпи в полицията, нещата не се подобриха много. Уморена от постоянните предложения, неприличните шеги, инфантилните погледи и поведение на колегите, тя продължи да страни от мъже. Това бе отговорът, който колегите ѝ разбираха, след като отхвърлеше опитите им за свалка. Обявиха я за лесбийка. При това красива. Каква загуба!
Тогава срещна Ник. Първата ѝ истинска, обсебваща, всеобхватна любов.
И оказа се, предадена любов.
Не от обикновения вид. Но за Сакс - може би по-лошо. Ник се оказа корумпиран полицай. Корумпиран полицай, който вреди на хората.
Срещата с Линкълн Райм я спаси. Както професионално, така и в личен план. Макар че тази връзка очевидно също беше нестандартна.
Не, животът и жизненият опит на Сакс едва ли ѝ даваха право да поучава Пам. Въпреки това, както когато караше бавно или се поколебаваше, преди да изрита някоя врата и да нахлуе при тактически щурм на сграда, тя не можеше да се сдържи да не даде мнението си.
Ако момичето... ако младата жена изобщо дойдеше.
Все пак дойде, но с петнайсет минути след уречения час.
Сакс не коментира закъснението, само стана и я прегърна. Пам не я отблъсна, но полицайката почувства скованост в раменете ѝ. Забеляза също, че младата жена не съблече палтото си. Само свали плетената си шапка и разтърси косата си. Ръкавиците също свали. Но посланието беше ясно: „Разговорът ни ще е кратък. За каквото и да искаш да говорим.“
И не се усмихна нито веднъж. Пам имаше красива усмивка и Сакс обожаваше, когато лицето й се озареше спонтанно. Но не тук. Не сега.
- Как са семейство Оливети?
- Добре. Хауард е взел ново куче за децата и Джаксън много си играе с него. Марджъри е отслабнала пет килограма.
- Знаем, че полагаше усилия.
- Да. - Пам погледна менюто. Сакс знаеше, че няма да поръча нищо. - Лон добре ли е?
- Все още има опасност. В безсъзнание е.
- Ох, лоша работа. Ще се обадя на Рейчъл.
- Ще се зарадва.
Младата жена вдигна глава.
- Слушай, Амелия. Искам да ти кажа нещо.
Дали щеше да е хубаво, или лошо?
- Извинявай за онова, което казах за теб и майка ми. Не бях права.
Сакс вдигна длан.
- Няма проблем. Беше ядосана.
Младата жена кимна - да, беше ядосана. И очите ѝ показваха, че още е, въпреки извинението.
Около тях любовни двойки и семейства, родители с деца на всякаква възраст, пакетирани в зимни пуловери и фланели, седяха на кафе и какао, супа и сандвичи и разговаряха, смееха се, шепнеха си. Всичко изглеждаше толкова нормално. И толкова далеч от драмата на масата, на която седяха двете.
- Но трябва да ти кажа, Амелия. Нищо не се е променило. Заминаваме след месец.
- Месец?
- След семестъра. - Пам не смяташе да спори повече. - Амелия, моля те. Което правим, е хубаво. Щастлива съм.
- И аз искам да съм сигурна, че ще останеш такава.
- Както и да е, всичко е решено. Заминаваме. Първо Индия, така решихме.
Сакс дори не знаеше дали Пам има задграничен паспорт.
- Чуй ме. - Тя вдигна ръце. Осъзна, че жестът изразява отчаяние, и затова отново ги свали. - Сигурна ли си, че искаш да... да объркаш живота си по този начин? Аз наистина не мисля, че трябва да го правиш.
- Не можеш да ми казваш какво да правя.
- Не ти казвам какво да правиш. Но ти давам съвет като на човек, когото обичам.
- А аз мога да не те послушам. - Пам въздъхна. - Мисля, че ще е по-добре да не си говорим известно време. Това е всичко... Ядосана съм. И е повече от ясно, че и аз страшно те дразня.
- Не. Няма такова нещо. - Сакс посегна към ръката на момичето, но то се дръпна. - Тревожа се за теб.
- Не е необходимо.
- Но аз се тревожа.
- Защото ме възприемаш като дете.
„Ами като се държиш като такова“ - помисли си Амалия.
Но се сдържа. После си каза: „Юмручно време.“
- Ти имаше трудно детство. Уязвима си. Не знам как иначе да го кажа.
- Ох, пак тази песен. Наивна? Глупачка?