После чекмеджетата. Пълни с дрехи — блузи, поли, рокли, цветни чорапи, необикновен набор долно бельо, ала „уикенд в Париж“, нощници. Видях, че са горе-долу моят размер. Малко по-големи, но той казва, че ме е виждал да нося тези цветове.
Всичко в живота ми изглеждаше чудесно. Появи се Д. П. Но дори и то беше странно. Вълнуващо, вълнуващо.
После това.
Поспах малко на запалена лампа, върху завивките. Щеше ми се да пийна нещо, но си помислих, че може да ми сложи някакъв опиат. Все още не съм сигурна дали няма да ми забърка нещо в храната.
Преди седем дни. Сякаш са седем седмици.
Изглеждаше толкова невинен и разтревожен, когато ме спря. Каза, че е блъснал куче. Помислих, че би могло да е Мисти. Такъв мъж никога не можеш да заподозреш. От най-невълчия тип.
Като падане оттатък края на света. Изведнъж се оказва, че светът има край.
Всяка вечер правя нещо, което не съм правила от години. Лежа и се моля. Не коленича, знам, че Бог презира коленичещите. Лежа и го моля да утеши М. и Т. и Мини, и Карълайн, която сигурно се чувства много виновна, и всички останали, които дори би било добре да страдат заради мен (или заради който и да било друг). Като Пиърс и Антоанет. Моля го да облекчи този кошмар, в чиито лапи съм попаднала. Моля го да ми помогне. Да не позволи да ме изнасилят, да се гаврят с мен или да ме убият. Моля го за светлина.
Буквално. Дневна светлина.
Не мога да понасям абсолютната тъмнина. Купил ми е нощни лампи. Когато спя оставям една да свети до главата ми. Преди оставях голямата.
Събуждането е най-лошото. Събуждам се и за миг си мисля, че съм си вкъщи или у Карълайн. След това идва ударът.
Не зная дали вярвам в Бог. Тогава, в караваната, му се молих като обезумяла, мислех, че ще умра (това доказва обратното, сякаш чувам Д. П. да казва). Но молитвите ме облекчават много.
Всичко е хаотично. Не мога да се съсредоточа. Мислех за толкова много неща, а сега не мога да мисля за нищо.
Но се чувствам по-спокойна. Поне така ми се струва. Като да си правиш сметка колко пари си похарчил и колко са ти останали.
15-ти октомври
Никога не е живял с родителите си, отгледала го е някаква леля. Сякаш я виждам. Слаба жена с бяло лице и противна стисната устичка, със злобни сиви очи, натруфени бежови капели и безкрайно мрънкане за прах и мръсотия. Всичко извън дребния й гаден свят на малката уличка е прах и мръсотия.
Казах му, че търси майката, която никога не е имал, но разбира се, не искаше и да чуе.
Не вярва в Бог. Това ме кара аз да искам да вярвам.
Разказах му за себе си. За М. и Т. с тъничък небрежен глас. Знаеше за М. Предполагам, че целия град знае.
Теорията ми е, че трябва да му избия от главата самочувствието на мъченик.
Времето в затвора. Безкрайното време.
Първата сутрин. Той почука на вратата и изчака десет минути (винаги прави така). Тези десет минути не бяха никак приятни — всичките утешителни мисли, които бях успяла да събера през нощта се изпариха и отново бях сама. Стоях и си мислех, ако го направи, не се съпротивлявай, не се съпротивлявай. Щях да му кажа, прави каквото искаш, но не ме убивай. Не ме убивай, така ще можеш да го направиш пак. Като че ли съм дреха, която може да се изпере. Или неподатлив на износване уред.
Оказа се съвсем различно. Когато влезе, той просто застана пред мен какъвто беше длъгнест, и изведнъж, като го видях без шапка, се сетих кой е. Предполагам, че запомням несъзнателно лицата на хората. Сетих се, че е чиновникът от пристройката на кметството. Баснословната печалба от лотарията. Снимките във вестника. Всички бяхме сигурни, че сме го виждали наоколо.
Опита се да отрече, но се изчерви. Изчервява се от всичко.
Нищо по-лесно от това, да го заставиш да се отбранява. Естественото изражение на лицето му е нещо като „горката наранена душа“. Овче. Не, жирафско. Като длъгнест, сух жираф. Продължих да го засипвам с въпроси, но той не отговаряше. Единственото, което можеше да направи, беше да си даде вид, че нямам право да питам. Като че ли това не е влизало в сметките му.
Никога не е имал нищо общо с момичета. Поне с момичета като мен.
Като бяло цвете в саксия.
Висок е шест фута7. Осем или девет инча повече от мен. Кльощав е, така че изглежда по-висок, отколкото е. Длъгнест. Ръцете му са прекалено големи, отвратително месести, в бяло и розово. Не са ръце на мъж. Адамова ябълка твърде голяма, китки твърде големи, брадичка твърде голяма, захапана навътре долна устна, червени ръбове на ноздрите. Увеличена трета сливица. Има един от тези смешни, никакви гласове — необразован, мъчещ се да изглежда образован. Непрекъснато се издава. Лицето му е прекалено дълго. Черна коса, без блясък. Чуплива е, започва да оплешивява, груба. Като залепена. Винаги сресана. Всеки път е със спортно сако, спортни панталони и вратовръзка с игла. Дори с копчета за ръкавели.