Той е това, което хората наричат „приятен млад човек“.
Абсолютно безполов (така изглежда).
Държи ръцете си отзад или увиснали край тялото, сякаш няма никаква представа какво да прави с тях. Почтително изчаква да му дам нарежданията си.
Рибешки очи. Наблюдават. Това е всичко. Няма никакво изражение.
Кара ме да ставам капризна. Като недоволна богата клиентка (той — продавач в магазин за платове).
Това е неговата линия. Псевдосмирен. „Толкова съжалявам.“
Сядам, изяждам храната си и чета книга, а той ме гледа. Ако му кажа да си отиде, отива си.
Наблюдавал ме е тайно в продължение на две години. Обичал ме отчаяно, бил много самотен, но знаел, че каквото и да стане, ще бъда „над“ него. Беше ужасно — говореше толкова сковано, винаги казваше нещата по заобиколен начин, непрекъснато трябваше да се оправдава едновременно с това. Стоях и слушах. Не можех да го погледна.
Сърцето му. Изпоплесках целия отвратителен мандаринен килим с повръщано. Когато той свърши с чистенето, останахме мълчаливи. После стана да си върви, а аз се опитах да му кажа, че го разбирам, че няма да кажа на никого, ако ме пусне да си отида вкъщи, но той включи на заден ход. Мъчех се да си дам вид, че го разбирам, че много му съчувствам, но сякаш това го плашеше.
На следващата сутрин се опитах пак, разбрах името му (зловещо съвпадение!8), говорих му много разумно, гледах го и го умолявах, но той отново се изплаши.
На обяд му казах, виждам, че изпитваш срам от постъпката си, още не е много късно. (Когато удариш по съвестта му тя поддава, но изобщо не го боли.) Срам ме е, отвърна; знам, че трябва. Аз му казах, че няма вид на лош човек, а той отговори, че това е първото лошо нещо, което е направил.
Вероятно е така. Но изглежда доста злина е насъбрал досега.
Понякога ми се струва, че се прави на хитър. Опитва се да спечели симпатиите ми, като се преструва, че е във властта на нещо извън него.
Тази нощ опитах да се държа неприлично, дръпнато и като кучка. Той просто изглеждаше по-огорчен от когато и да било. Много умело се прави на огорчен.
Обвива ме с пипалата на огорчението си.
На това, че не е от моята „класа“.
Знам какво съм за него — пеперудата, която винаги е искал да улови. Спомням си (първия път, когато го срещнах), как Д. П. каза, че колекционерите са най-лошите животни от всички. Разбира се, той имаше предвид колекционерите на изкуство. Не го разбрах, помислих, че се опитва да впечатли Карълайн — и мен. Но той е прав. Те са антиживот, антиизкуство, антивсичко.
Пиша в тази ужасна, подобна на нощ тишина, сякаш съм нормална. Но не съм. Толкова ми е зле, толкова ме е страх, толкова съм сама. Самотата е непоносима. Всеки път щом вратата се отвори, ми се иска да се втурна, да хукна навън. Но сега знам, че трябва да пестя опитите си за бягство. Трябва да го надхитря. Да планирам всичко много внимателно.
Да оцелея.
16-ти октомври
Следобед. Сега би трябвало да съм в час по рисуване. Още ли се върти земята? Още ли свети слънцето? Снощи си помислих, че съм умряла. Това е смъртта. Това е адът. В ада сигурно няма други хора. Или има, но само един — такъв, като него. Дяволът сигурно не изглежда дяволски, сигурно е доста привлекателен. И е като него.
Нарисувах го тази сутрин. Исках да уловя лицето му, да илюстрирам тази прилика. Не се получи много добре, но той го поиска. Каза, че ще ми плати ДВЕСТА ЛИРИ. Той е луд.
Аз. Аз съм неговата лудост.
С години е търсил нещо, в което да вложи лудостта си. И накрая ме намери.
Не мога да пиша така, във вакуум. Без да се обръщам към никого. Когато рисувам, винаги си мисля за някого като Д. П., застанал до рамото ми.
Всички родители трябва да са като нашите, тогава сестрите наистина стават сестри. Те трябва да са една за друга това, което сме аз и Мини.