Диалог между Миранда и Калибан.
М. (Аз седях на леглото и пушех. Калибан беше на стола до желязната врата, както обикновено, вентилаторът работеше навън.) Какво мислиш за водородната бомба?
К. Нищо кой знае какво.
М. Все трябва да имаш някакво мнение.
К. Надявам се да не падне върху теб. Или мен.
М. Струва ми се, че никога не си живял с хора, които вземат нещата сериозно и говорят за тях сериозно. (Пак наранената физиономия.) Хайде сега да опитаме пак. Какво мислиш за водородната бомба?
К. Ако кажа нещо сериозно, ти няма да го приемеш сериозно. (Втренчих се в него, докато почувства, че трябва да продължи.) Очевидно е. Нищо не може да се направи. Има я и ще я има.
М. Не те интересува какво ще стане със света?
К. Каква ще е разликата, ако ме интересуваше?
М. О, Боже!
К. От нас не зависи нищо.
М. Слушай, ако има достатъчно хора, които смятат, че бомбата е нещо отвратително, и че една добра нация никога не би си помислила да притежава такова нещо, каквито и да са обстоятелствата, правителството ще трябва да предприеме някакви действия. Нали?
К. Празни надежди, ако питаш мен.
М. Как мислиш, че се е зародило християнството? Или каквото и да било друго? Тръгнало е от малка група хора, които не са губили надежда.
К. Тогава какво би станало, ако дойдат руснаците? (Умен въпрос, мисли той.)
М. Ако може да се избира между това да пускаме бомби над тях и да останат тук, като наши завоеватели — тогава предпочитам второто, винаги второто.
К. (шах и мат) Това е пацифизъм.
М. Разбира се, че е, дебела главо! Знаеш ли, че съм вървяла пеша през целия път от Олдърмастън14 до Лондон? Знаеш ли, че съм отделила много часове от времето си, за да разнасям листовки, да надписвам пликове и да споря с нещастници като теб, които не вярват в нищо? Които наистина заслужават да им се пусне бомба?
К. Това не доказва, че си права.
М. Това е отчаяние, заради липсата на (лъжа, не казах всичките тези неща — но наред с това, което наистина съм казала, ще напиша и това, което съм искала да кажа) чувства, на любов, на разум в тоя свят. Отчаяние, че някой може дори да си помисли да пусне бомба, или да нареди да бъде пусната. Отчаяние, че на толкова малко от нас изобщо им пука. Отчаяние, че в този свят има толкова бруталност и безразличие. Отчаяние, че съвсем нормални млади мъже могат да станат зли и порочни, само защото са спечелили много пари. И след това да направят това, което ти направи на мен.
К. Знаех си, че ще стигнеш до това.
М. Да, ти си част от всичко. Всичко свободно и прилично на този свят, бива затваряно в гадни тъмни килии от хора-зверове, на които не им пука.
К. Познат ми е твоят тип. Мислите, че целият цъфнал и вързал свят трябва така да се устрои, че всичко да става както на вас ви харесва.
М. Не бъди толкова тъп.
К. В армията бях редник. Ти нищо не можеш да ми кажеш. Тези като мен просто вършат това, което им се нареди (наистина беше твърде възбуден, по неговите норми) и си правят сметката, ако не са в състояние да го извършат.
М. Не си дорасъл още до себе си. Сега си богат. Въобще няма за какво да се обиждаш.
К. Парите не са всичко.
М. Вече никой не може да ти нарежда какво да правиш.
К. Въобще не ме разбираш.
М. Напротив, разбирам те отлично. Знам, че не си грубиян. Но дълбоко вътре се чувстваш така. Мразиш да си нечие куче, мразиш, че не можеш да се изразиш както трябва. Грубияните могат да трошат предмети, да беснеят, а ти само стоиш и се цупиш. Казваш, не мога да помогна на света. Няма да направя и най-малката добрина за човечеството. Просто ще мисля за себе си, а човечеството ако ще да стане на яхния. (Беше като непрекъснат порой от шамари — почти трепваше след всеки.) Каква е ползата от парите, ако не се вкарат в действие? Разбираш ли за какво ти говоря?
К. Да.
М. Е?
К. О… ти си права. Както винаги.
М. Пак ли си саркастичен?
К. Ти си като леля ми Ани. Непрекъснато говори за поведението на хората в наши дни. Че не ги интересува и така нататък.
М. Струва ми се смяташ, че е правилно да грешиш.
К. Искаш ли си чая?
М. (свръхчовешко усилие) Слушай, в името на спора, ще кажем, че колкото и много да се опитваш да направиш добро в обществото, всъщност никога няма да успееш. Това е нелепо, но няма значение. Но оставаш ти. Аз не смятам, че Кампанията за ядрено разоръжаване има големи шансове, наистина да повлияе на правителството. Това е едно от първите неща, с които трябва да се примириш. Но продължаваме, за да запазим самоуважението си, да покажем на себе си, един на друг и една на друга, не все пак не сме безразлични. И да покажем на останалите хора — мързеливите, нацупените, безнадеждните като теб, че все пак някой е загрижен за това. Искаме да ви накараме да се засрамите и да се замислите, да се размърдате. (Тишина. Аз изкрещях.) Кажи нещо!