К. Знам, че е лошо.
М. Тогава направи нещо! (Изцъкли се срещу мен, сякаш му казах да преплува Атлантика.) Слушай. Веднъж мой приятел отиде с група демонстранти пред една американска военновъздушна база в Есекс. Чувал ли си за такива неща? Спрели ги пред портала, естествено, след малко излязъл сержант и заговорил с тях, започнали да спорят и скоро се разгорещили доста, защото сержантът смятал, че американците са като средновековни рицари и са дошли тук, за да спасят изпадналата в беда принцеса. Бомбардировачите били абсолютно необходими — и така нататък. Постепенно както спорели, разбрали, че сержантът им харесва. Защото вярвал толкова твърдо и искрено във възгледите си. Не само моят приятел. След това всички се съгласили, че е така. Единственото, което има значение е, да чувстваш и да живееш, така както си убеден, че трябва — стига да вярваш в нещо повече от собственото си благополучие. Приятелят ми каза, че се е чувствал много по-близо до този американец, отколкото до всички нахилени идиоти, покрай които са минали на път за там. То е като футбола. Двете страни искат да победят, дори могат да се мразят, като противници, но ако някой дойде и им каже, че футболът е тъпо нещо и не си струва да се играе, те ще изпитват еднакви чувства. Чувствата са важното нещо. Не разбираш ли?
К. Мислех, че говорим за водородната бомба.
М. Върви си. Уморяваш ме. Ти си като море от памук.
К. (Стана незабавно.) Харесва ми да слушам, когато говориш. Мисля върху това, което казваш.
М. Не, не мислиш. Опаковаш чутото някъде в ума си и то изчезва завинаги.
К. Ако реша да изпратя чек на тази група… кой е адресът?
М. За да си купиш одобрението ми?
К. Какво лошо има в това?
М. Имаме нужда от пари. А още повече имаме нужда от съчувствие. Но аз не смятам, че имаш някакви излишни чувства. Това не може да се спечели, като попълниш фиш от тотото.
К. (Последва неловка тишина.) Ще се видим по-късно, тогава.
(Калибан излиза. Удрям възглавницата толкова силно, че оттогава ме гледа, изпълнен с упрек.)
(Тази вечер — бях сигурна, че ще мога, че ще успея — аз го занасях и го убеждавах, докато най-накрая написа чек за сто лири, който обеща да изпрати утре. Знам, че това е правилно. Преди година, бих се държала само за моралната страна на въпроса. Като майор Барбара15. Но важното е да имаме пари. Не е важно откъде идват те.)
19-ти октомври
Бях навън.
Цял следобед рисувах копия (Пиеро) и ми беше дошло настроението, при което просто трябва да изляза навън, трябва да отида на кино или в някое кафене, където и да било. Но навън.
Накарах го да ме изведе, като му се предложих като роб. Завържи ме, казах, но ме изведи.
Завърза ме, ръцете и устата, хвана ме за ръката и обиколихме градината. Доста голяма. Беше много тъмно, едва различавах пътеката и някои дървета. И е много самотна. Забутана някъде в провинцията.
Тогава, в тъмнината изведнъж усетих, че нещо с него не е наред. Не можех да го видя, но изпитах неочакван страх, просто усещах, че иска да ме целуне или дори по-лошо. Опита се да каже нещо, колко е щастлив; гласът му беше напрегнат. Задушаваше се. И после… мислех, че изобщо не може да изпитва дълбоки чувства, но не е така. Толкова е ужасно да не можеш да говориш! Обикновено пред него се защитавам с думи. Думите ми и видът ми. Мълчеше, но знаех, че е измъчен.
През цялото време дишах чудесния въздух навън. Беше хубав, толкова хубав, че не мога да го опиша. Толкова жив, толкова пълен с аромат на зеленина, с аромат на село и с хиляди други тайнствени, мокри ухания на нощта.
Тогава мина кола. Значи, пред къщата има някакво шосе. Щом чухме мотора, ръката му се стегна около моята. Молех се колата да спре, но фаровете просто преминаха от другата страна и се загубиха.