Днес си мислех, че би могъл да ме държи тук вечно. Няма да е много дълго, защото ще умра. Абсурдно е, сатанинско, но няма начин да избягам. Отново се опитвах да намеря хлабави камъни. Бих могла да издълбая проход зад вратата. Бих могла да изкопая проход, водещ направо навън. Но той трябва да е поне двадесет фута дълъг. И цялата тази пръст. Заровена в нея. Никога не бих успяла. По-скоро ще умра. Така че, трябва да е зад вратата. Но за да го направя ми трябва време. Трябва да съм сигурна, че няма да идва поне шест часа. Три за дупката, два, за да разбия външната врата. Чувствам, че това е най-добрият шанс за мен, не трябва да го губя, да го унищожавам, заради лоша подготовка.
Не мога да спя.
Трябва да направя нещо.
Ще напиша за първия път, когато срещнах Д. П.
Карълайн каза, о, това е Миранда, племенничката ми. И продължи отвратително да му говори за мен (една съботна сутрин, бяхме тръгнали по покупки), а аз не знаех накъде да гледам, макар че преди това ми се искаше да се запозная с него. Беше ми говорила.
Веднага ми хареса начина, по който се отнесе с нея — хладно, без да скрива отегчението си. Без да отстъпва, като всеки друг. После ми говори за него през целия път до вкъщи. Знаех, че я шокира, но тя не го признаваше. Двата му разбити брака и очевидния факт, че няма високо мнение за нея. Така че, исках да го защитя още от самото начало. След това срещата в парка. Отново ми се беше искало да го видя и отново се почувствах засрамена.
Начинът, по който ходеше. Много стегнато, не размъкнато. Толкова хубаво авиаторско яке. Не каза почти нищо, знаех, че не иска да е с нас (с Карълайн), но ни беше настигнал — отзад не би могъл да види кои сме, очевидно вървеше в нашата посока. И може би (пак съм суетна) нещото, което се случи, когато Карълайн продължаваше да бърбори (вижте ме каква дама с напредничави разбирания съм) — беше; че просто разменихме погледи. Аз знаех, че е ядосан, а той знаеше, че се срамувам. Така че, дойде до „Кенуд“ с нас, а Карълайн продължи да се показва.
Докато, пред един „Рембранд“, тя не каза: — Не мислиш ли, че мъничко, мъничко се е отегчил на средата на работата си. Искам да кажа, никога нямам чувството, че чувствам това, което би трябвало да чувствам. Знаеш ли? — И тя му пробута тъпия си смях (чуй какво ти говоря).
Аз го гледах и изведнъж лицето му едва забележимо се стегна, сякаш го бяха хванали със свален гард. Не беше предназначено за моите очи, просто нещо в линията на устата му незабележимо се промени. Погледна я само веднъж. Почти развеселен. Но гласът му не беше. Беше леденостуден.
Трябва да тръгвам. Довиждане. „Довиждането“ беше за мен. То ме отписа. Или може би казваше: „Значи можеш да търпиш това?“ Искам да кажа (сега, когато мисля за това), стори ми се, че ми дава урок. Трябваше да избирам. Карълайн или него.
И си тръгна, ние дори не му отговорихме, а Карълайн го гледаше докато се отдалечи, после вдигна рамене и каза, хм, гледай ти.
Видях го как излиза с ръце в джобовете. Бях почервеняла. Карълайн беше бясна, мъчеше се да се измъкне от положението. („Винаги се държи така, прави го умишлено.“) Подиграваше се на картините му през целия път до дома. („Второкласен Пол Наш“16 — нелепо и нечестно.) А аз се чувствах толкова ядосана заради нея, и в същото време я съжалявах, но не можех да й кажа, че той е прав.
Карълайн и М. притежават всички качества, които ненавиждам у другите жени. С дни след това чувствах някакво отчаяние при мисълта, колко ли от скапаната им претенциозна кръв съм наследила. Разбира се, понякога харесвам Карълайн. Енергичността й. Ентусиазмът й. Любезността й. И след всичко това — тази претенциозност, която е толкова отвратителна наред с истинските добри качества — е, по-добре е от нищо. Смятах я за някакво чудо, когато ни гостуваше. Някога ми харесваше да живея при нея. Тя ме подкрепи, когато у дома избухна великата семейна война относно бъдещето ми. Всичко това продължи докато поживях известно време с нея и я разбрах. Пораснах. (Аз съм Твърдоглавата Млада Жена.)
Тогава, една седмица по-късно, се качих на ескалатора в метрото и той беше единственият човек наоколо. Казах „здравейте“, прекалено весело. Отново се изчервих. Той само кимна, сякаш не му се говореше и тогава, най-долу (от суетност, не мога да понасям да ме слагат в един кюп с Карълайн), казах, съжалявам, че леля ми каза това в „Кенуд“.
Той отговори, тя винаги ме ядосва. Знаех, че не иска да приказва за това. Когато се запътихме към пероните, аз добавих, тя се страхува да не изглежда изостанала от времето.
16
Пол Наш (1889–1946 г.) — английски художник, повлиян от конструктивизма и сюрреализма през тридесетте години на века. След 1933 г. е сред основателите на групата