— А защо не? Те никого няма да нахранят, докато машината на Ханк точно това ще направи!
— Орионът ще нахрани теб и мен.
Още докато изричаше тези думи, Адам почувствува, че се държи глупаво самодоволно и отново ще подхванат никому ненужен спор.
— Май това е единствената ти грижа! — сопна се Ерика.
— Де да беше така. Още куп неща са ми на главата.
— Например?
— Ами например фактът, че Ханк Крайсъл си пада малко използвач!
— Аз пък го харесвам!
— Забелязах.
— Какво искаш да кажеш с това? — с леден глас попита Ерика.
— О, по дяволите! Нищо!
— Какво искаш да кажеш? — повтори тя.
— Е, добре — раздразни се Адам. — Не те ли събличате с поглед докато стояхме край басейна? Ти отлично го забеляза, но нямаше нищо против!
Бузите на Ерика поруменяха.
— Точно така! Забелязах го и нямах никакви възражения! Дори ми беше приятно, ако искаш да знаеш!
— Но не и на мен! — изръмжа Адам.
— Интересно защо?
— Това пък какво означава?
— Означава, че Ханк Крайсъл е мъж и се държи като мъж! По този начин кара и жената да се чувствува жена!
— Аз, разбира се, не предизвиквам подобни емоции…
— Точно така! Не предизвикваш нищо подобно! — Яростта й го заля като гореща вълна и той почувствува, че този път отиват твърде далеч.
— Слушай, напоследък може и да не съм бил много… — примирително продума Адам, но тя вече не го слушаше.
— Не ти беше приятно, защото Ханк ме накара да се почувствувам добре, да се почувствувам желана!
— Съжалявам. Казах го, без да мисля! — Той замълча, после добави: — Освен това и аз те желая!
— Така ли?!
— Разбира се.
— Тогава защо вече не ме любиш? Не си ме докосвал цели два месеца! И още колко седмици преди това! Защо ме караш да се унижавам, защо?
Бяха излезли от магистралата. Почувствувал угризения на съвестта, Адам отби встрани и спря. Ерика хлипаше, с глава, облегната на страничното стъкло. Той нежно докосна ръката й.
— Не се доближавай! — рязко се отдръпна тя.
— Слушай, аз наистина съм пълен идиот…
— Не! Не казвай това! Нищо не казвай! — преглътна сълзите си Ерика. — Да не би да си мислиш, че искам сега да ме любиш?! След като съм те помолила?! Как си представяш състоянието на жената, която е принудена да се моли за такова нещо?!
Той не знаеше какво да каже и безпомощно млъкна. После запали мотора и разстоянието до Куортън Лейк беше изминато в пълно мълчание.
Както обикновено той изчака Ерика да слезе и едва след това вкара колата в гаража. Тя отключи и вече спокойно промълви:
— Дълго съм мислила върху тези неща. Не само тази вечер. Ще поскам развод.
— Ще поговорим по този въпрос.
Ерика поклати глава.
Когато Адам я последва в къщата, тя вече се беше заключила в гостната. За прьв път от началото на съвместния си живот през тази нощ двамата спаха в отделни стаи.
Глава двайсета
— Казвай какви са лошите новини! — нареди Смоуки Стивънсън на счетоводителката си Лоти Потс. — Колко сме вътре?
Лоти, която не само приличаше, но и често се държеше като Юрая Хийп32 в рокля, беше надарена с остър като бръснач ум.
— Като включа колите, които току-що продадохме, мистър Стивънсън, сър… — тя драсна още няколко цифри с тънкия си златен молив — точно четирийсет и три хиляди долара.
— А колко имаме в банковата си сметка?
— Колкото да платим заплатите за тази и идущата седмица. Не повече, мистър Стивънсън, сър.
— Хм! — Смоуки Стивънсън разтърка буйната си брада, после се облегна на стола и скръсти ръце над коремчето си, което напоследък даваше явни признаци на нарастване. Разсеяно си помисли, че скоро ще му се наложи да вземе някакви мерки срещу напълняването… някаква диета може би. Никак не му стана приятно от подобна перспектива.
Смоуки не беше особено развълнуван от неочакваната финансова криза, в която се оказа тази сутрин бизнесът му. Беше се справял с доста подобни ситуации в миналото — все някак ще се оправи и с тази. Размишлявайки над цифрата, която му даде Лоти, той се зае да прави собствени изчисления.
Беше първият вторник на месец август. Двамата се намираха в кабинета на Смоуки, заемащ част от мецанина в просторната сграда на автомобилното представителство. Облечен все в същото синьо копринено сако и ярка вратовръзка, които му бяха нещо като работно облекло, Смоуки седеше зад бюрото си. Срещу него, разположила около себе си няколко счетоводни книги, почтително чакаше Лоти.
Такива жени вече почти не се срещат, помисли си Смоуки. Но, волю-неволю, трябва да компенсираш с нещо, когато природата по рождение те е лишила от толкова много неща! Господи, каква муцуна! Истински пес! Лоти беше около трийсет и пет годишна, но изглеждаше на петдесет. Лицето й беше грубо и несиметрично, зъбите — криви, а косата с неопределен цвят стърчеше на всички посоки, сякаш беше поникнала от кокосов орех! Гласът й напомняше стърженето на метални обръчи по едър паваж… Смоуки с усилие отклони мислите си в друга посока. Напомни си, че Лоти му е предана до пълно себеотрицание, че на нея може да разчита за абсолютно всичко, че вече неведнъж двамата са се измъквали от такива заплетени ситуации, от които в никакъв случай не би могъл да се измъкне сам.
32
Герой на Дикенс от „Дейвид Копърфийлд“, известен със своя злодейски и лицемерен вид и характер. — Б.пр.