— Татко, нямам никакво време. Ще ми направиш ли една услуга?
— Казвай.
— Искам да се обадиш на Брет и да му кажеш, че довечера няма да можем да се видим. Ако иска, нека ми позвъни. Аз ще бъда в хотел „Дрейк“.
— Не съм сигурен, че ще мога…
— Ще можеш, разбира се! Много добре знаеш, че Брет работи в Центъра по дизайн. Достатъчно е да вдигнеш вътрешния телефон, за да се свържеш с него. Не те карам да го харесваш — вече ясно си ми показал противното. Моля те само да му предадеш това, което ти казах! Ако не искаш да говориш с него, помоли някой друг да свърши тая работа.
Не можа да прикрие нетърпението си, а това със сигурност означаваше началото на поредната кавга.
— Добре — изръмжа Мат. — Ще му се обадя. А ти си налягай парцалите!
— Ти също! Довиждане засега, ще се видим в края на седмицата.
Барбара благодари на секретарката за телефона и смъкна едрото си тяло с дълги бедра от ръба на бюрото. Фигурата, която мъжете проследяваха с одобрителни погледи, също беше наследена от майката, която до последните месеци на живота си излъчваше ярка, типично славянска женственост.
В момента Барбара се намираше на 21-вия етаж на сградата, в която се помещаваше управлението на една от най-големите рекламни агенции в света — Осбърн Дж. Люис Къмпани, позната сред клиентите си със съкращението ОДЛ. В компанията работеха над две хиляди души, които заемаха три етажа от небостъргача на Трето Авеню. Ако искаше, тя можеше да се обади в Детройт от специалните, лишени от прозорци кабинки за външни сътрудници на фирмата, които се намираха на претъпкания с чиновници по-долен етаж. Но тя предпочете да остане горе, тъй като тук се провеждаше заседанието й. Този етаж беше определен за клиентите на агенцията. Тук бяха луксозните директорски кабинети, по чиито стени висяха оригинали от Сезан, Уайт и Пикасо, а скритите им барчета предлагаха щедро разнообразие в съответствие с вкусовете и навиците на отделните клиенти, за които се водеше подробна картотека. Дори секретарките на този етаж се радваха на по-добри работни условия и от най-кадърните рекламни агенти долу. Понякога Барбара си мислеше, че агенцията прилича удивително на древноримска галера, с тази разлика може би, че робите долу имаха правото да изпиват по някое мартини, а вечер ги пускаха да си ходят у дома. Горе можеха да отидат само ако имаха доказани делови качества.
Барбара тръгна с бързи крачки по коридора. Ако се намираше в занемареното представителство на ОДЛ в Детройт, токчетата й щяха да почукват по пода, но дебелият килим тук поглъщаше всякакъв звук. Мина покрай една открехната врата, откъдето долиташе женски глас, който пееше под акомпанимент на пиано:
Вътре положително седеше някой от клиентите на агенцията, който щеше да хареса или отхвърли рекламната песничка, зад която се криеха солидни финансови разходи. Неговото „да“ или „не“ зависеше както от предчувствия и пристрастия, така и от физическото му състояние в момента, от простия факт дали закуската е предизвикала киселини в стомаха му, или не. Стихотворната форма беше ужасна, разбира се, но това вероятно се дължеше на предпочитанията на клиента към баналното — повечето от тях обикновено не рискуват с необичайни текстове. Но музиката си я биваше — записана в изпълнение на хор и голям оркестър, тя вероятно щеше да бъде затананикана от милиони американци след около месец-два. Барбара се запита какво ли беше това „Бриск“, което толкова много искаха. Напитка, нов перилен препарат? Можеше да бъде както едното, така и другото, а можеше да бъде и нещо съвсем различно. Агенцията ОДЛ обслужва стотици промишлени производители, сред които, естествено, най-важни бяха автомобилните компании. Хората от автомобилния бизнес не пропускаха да напомнят на колегите си от агенцията, че само за рекламата на нови модели коли всяка година се отпускат по над сто милиона долара.
Над вратата на Заседателна зала номер 1 все още светеше червената табела с надпис „Заседание“. Клиентите харесват ярките надписи, защото те повдигат самочувствието им.
Барбара влезе и безшумно се отпусна в креслото си зад дългата маса. Във величествената зала с ламперия от палисандрово дърво и тежки мебели в грегориански стил имаше седем души. На председателското място седеше Кийт Йейтс-Браун — посивял и общителен човек, който имаше длъжността наблюдател и се занимаваше с поддържането на добри отношения между автомобилната компания и „Осбърн Люис“. Вдясно от него се беше разположил директорът по рекламата на компанията Дж. П. Ъндъруд („наричайте ме просто Джей Пи“11) — младолик и енергичен човек, наскоро назначен на тази длъжност и все още притеснен от присъствието на големите агенционни шефове. Срещу Ъндъруд беше седнал плешивият Теди Ош — изключително способният творчески директор на ОДЛ, от когото идеите бликаха просто като фонтан. Въпреки консервативния си външен вид на провинциален даскал Ош имаше най-продължителен стаж в агенцията и беше автор на най-успешните рекламни кампании за автомобилната промишленост.