Ерика вече съжаляваше за насоката, която беше взел разговорът им. Дълго преди тя да се появи в живота им, синовете на Адам бяха решили своето бъдеще. Въпреки това в многобройните им разговори по-късно тя неизменно подкрепяше техния избор и ясно даваше да се разбере, че се радва на нежеланието на момчетата да следват стъпките на баща си в автомобилния бизнес.
Доста по-късно разбра, че е постъпвала неразумно. Момчетата щяха да тръгнат по пътя си и без нейната помощ, но у Адам се наслои трайната горчилка, че никой в семейството не харесва неговата работа.
Реши на всяка цена да изглади зараждащия се конфликт:
— Писането на статии в печата също е полезна работа.
Той раздразнено тръсна глава. Споменът за тазсутрешната пресконференция все още бе твърде пресен и колкото повече мислеше за нея, толкова по-малко му харесваше тя.
— Ако познаваше толкова журналисти, колкото познавам аз, сега щеше да си на друго мнение. Голяма част от техните писания са повърхностни, Липсва им елементарна умереност, бъкат от предразсъдъци, неточности и грешки, въпреки че всеки драскач предварително бърза да се обяви за безпристрастен. А посочиш ли им грешките, веднага започват да се оправдават с липсата на време… Прибягват до това оправдание така, както инвалидът се ползува от патерицата си. Изглежда, на вестникарските шефове и на цялата останала пасмина никога не им е хрумвало, че ако работят малко по-бавно и внимателно проверяват фактите около отпечатваните събития, биха носили доста по-голяма полза на обществото. Най-много ме дразни обаче, че те не забелязват собствените си несполуки, а критикуват и самоволно издават присъди над чуждите!
— Има истина в това, което казваш — замислено продума Ерика. — Но то не може да се отнася до всички вестници и до всички хора, които работят в тях.
Адам беше готов да спори и тя усети, че този спор лесно ще прерасне в кавга. Решена на всяка цена да не се стига дотам, тя прекоси стаята и нежно взе ръката му.
— Да се надяваме, че Кърк ще бъде по-добър от тези, за които говориш, и ще ни изненада приятно — мило се усмихна тя.
Физическият контакт, толкова рядък гост между двамата напоследък, й достави неподправено удоволствие. Душата й се изпълни с предчувствия за нарастване на това удоволствие още преди вечерта да е отминала.
— Хайде да оставим този разговор. Любимата ти вечеря чака.
— Съгласен съм — отвърна Адам. — Дай да хапнем набързо, защото трябва да прегледам някои документи.
Ерика пусна ръката му и се отправи към кухнята. Питаше се дали мъжът й съзнава колко често е започнал да използува тези думи напоследък. Бяха се превърнали в нещо като вечерната молитва за вярващите.
Адам я последва.
— Искаш ли да ти помогна с нещо?
— Сложи подправките на салатата и я разбъркай.
Справил се както винаги бързо и сръчно с поставената задача, той видя бележката за телефонния разговор на Тереза от Пасадина.
— Ти почвай, а аз ще видя какво иска Тереза — каза й той.
Веднъж хванала слушалката, сестрата на Адам рядко се задоволяваше с две-три изречения, независимо дали разговорът е междуградски, или не.
— Толкова дълго те чаках! — изрази протеста си Ерика. — Не искам сега да вечерям сама. Ще й се обадиш после — сега там е едва шест часът!
— Е, добре… Ако наистина всичко е готово…
Ерика се разбърза. Сместа от олио и масло беше готова, предварително затоплена в чинията за фондюто. Тя я пренесе в трапезарията и я положи върху специалната поставка. После запали сухия спирт, под нея. Всичко останало вече беше сервирано и масата изглеждаше много изискана.
Когато поднесе огън към върха на първата свещ, Адам не издържа и се обади:
— Има ли смисъл да ги палим?
— Разбира се.
В светлината на свещите той видя виното и се намръщи.
— Мислех, че това вино го пазим за някой по-специален случай!
— Колко специален?
— Идущия месец сме поканили Хюитсън и Брейтуейт със съпругите им — напомни й той.
— Хюб Хюитсън едва ли би направил разлика между „Шато Латур“ и „Колд Дък“17, така че му е все едно! Не можем ли ние да бъдем специалният случай, просто ние двамата?
Адам набоде парченце телешко филе и го постави в металната чиния, в която сиренето вече беше започнало да се топи. После мълчаливо се зае със салатата си. След известно време внезапно попита:
— Защо никога не пропускаш да ухапеш хората, с които работя, или пък самата ми работа?