В края на първата седмица получи чек за сума, каквато отдавна не беше виждал в ръцете си. Двата почивни дни преминаха в непрекъснат запой, но в понеделник все пак успя да стане навреме за автобуса, който го отведе в учебния център на другия край на града.
Във вторник обаче умората го надви. Събуди се едва когато слънцето огря лицето му през отдавна немитите стъкла на прозореца. Сънливо се надигна, премигна няколко пъти и погледна навън. Уличният часовник сочеше почти пладне.
Знаеше, че се е провалил и пак е без работа. Реагира с пълно безразличие. Не изпита нищо подобно на разочарование, защото още от самото начало знаеше как ще завърши всичко това. Кога и по какъв начин ще настъпи краят, беше просто подробност.
Роли Найт и десетки хиляди като него никога не използуваха житейския си опит за придобиване на известна далновидност. Когато си се родил без нищо, когато не получаваш нищо и си се научил да живееш без нищо, далновидност просто не съществува. Съществува само днешният ден, сегашният миг. Голяма част от невежите и плиткоумни мислители от света на белите наричат това състояние „некадърност“ и безпощадно го заклеймяват. Социолозите, които притежават по-голяма доза съчувствие и отзивчивост, нарекоха този синдром „ориентация към настоящето“ и „недоверие в бъдещето“. Роли никога не беше чувал подобни фрази, но те съвсем точно се покриваха с инстинктите му. В този миг инстинктът му прошепваше, че все още е уморен, и той отново си легна.
През следващите дни не направи никакъв опит да се върне в учебния център или в кантората за наемане на работна сила. Отново започна дa се шляе и да виси по ъглите. Понякога успяваше да изкара някой долар, понякога — не. Но най-странното беше, че ченгето, с което се беше сдърпал, го бе оставило на мира.
Цялата му трудова дейност беше свързана с една-единствена последица — или поне в онзи момент изглеждаше така.
Около месец по-късно в стаята, която все още обитаваше по милост, се яви един посетител. Той се оказа инструкторът от учебния център, когото Роли Найт добре помнеше — едър и червендалест бивш заводски майстор с изтъняла коса и голямо шкембе. Беше се задъхал от изкачването на стълбите до третия етаж.
— Ти защо напусна? — рязко запита той.
— Спечелих Ирландската регата19, човече. Вече нямам нужда от работа.
— Какви хора! — Посетителят с отвращение оглеждаше мизерната стаичка. — Само като си помисля, че нашите данъци отиват за такива като тебе, и направо ми призлява! Ако зависеше от мен… — Той остави изречението си недовършено и извади някаква хартия. — Я се подпиши тук. Вътре пише, че не искаш вече да посещаваш курса.
Роли равнодушно подписа. Единственото му желание беше всичко да се свърши по-бързо.
— А ето и няколко чека за разноските на компанията, които трябва да бъдат възстановени. — Човекът разрови бумагите си и добави — Тях също трябва да подпишеш.
Роли подписа и чековете, четири на брой.
— А следващия път се постарай да не създаваш толкова главоболия на хората! — неприязнено приключи разговора инспекторът.
— Върви по дяволите, дебелак! — отвърна Роли и се прозина.
Нито Роли, нито неговият посетител подозираха, че през цялото време на разговора им една скъпа кола последен модел търпеливо чакаше на улицата срещу порутения пансион. В нея седеше висок и представителен негър с посивели коси, който с интерес проследи влизането на инструктора от подготвителния курс в къщата. Когато едрият червендалест мъжага излезе и подкара колата си, скъпата лимузина го последва на дискретно разстояние — така както го беше следвала през по-голямата част от следобеда.
Глава десета
— Хайде, маце! Зарежи това скапано питие! — проговори нетърпеливо търговецът на резервни части Оли и хвърли поглед към Ерика Трентън, която седеше от другата страна на масичката в полутъмното заведение. — В стаята има цяла бутилка!
В ранния следобеден час двамата се бяха отбили в бара на хотел „Куинсуей Ин“, разположен недалеч от Блумфийлд Хилс. Ерика си играеше с второто питие, поръчано, за да печели време, но прекрасно разбираше, че забавянето е безсмислено — или ще свършат това, за което бяха дошли, или няма да го свършат.
— Нека го изпия — отвърна тя и докосна чашата си. — Имам нужда от него.
Макар и вулгарен, този човек съвсем не изглежда зле, помисли си тя. Висок и строен, с тяло, което положително е по-добро от маниерите му. Спомни си, че беше й споменал за редовните си занимания с гимнастика. Можеше да попадне на някой далеч по-малко привлекателен.
Беше й разказал за своите гимнастически увлечения по време на първата им среща, състояла се в същия този бар. Ерика беше влязла за едно питие с надеждата, че може да се случи нещо интересно, и Оли я беше заговорил. Опитен и циничен, той прекрасно знаеше защо това заведение се посещава предимно от омъжени жени. Уговориха си среща, за която той ангажира стая в хотела. Но разкъсвана между физическата нужда и чувството за вина, Ерика настоя да останат целия следобед в бара, след което си тръгна. Побеснял от яд, той я отписа от сметките си, но преди няколко седмици тя неочаквано му се обади отново и поиска да се видят.