Никак не е случайно, че съдбите на двамата се оказват много различни. Когато излиза „Един ден на Иван Денисович“, Шаламов отдавна вече е написал няколко десетки от „Колимски разкази“ — част от написаното, както и част от стиховете му, отлежават в чекмеджетата на същия този „Новый мир“, който издава първата повест на Солженицин. И той, който никога през седемнадесетте си години лагерен живот не се е молил никому и за нищо, моли Солженицин да му помогне, като накара главният редактор на списанието Александър Твардовски да ги прочете; в същото това време самият Шаламов работи повече от три години като външен рецензент за „Новый мир“, допълвайки с мизерни хонорари инвалидната си пенсия от 42 рубли — но тъй и не успява да се срещне с главния редактор. Не е известно доколко Солженицин е взел присърце тази молба — във всеки случай той я изпълнява; Твардовски прочита стиховете и не ги харесва, а „Колимски разкази“ не прочита въобще.
Още с първата си повест Солженицин става известен — и в родината си, и по света. Приживе Шаламов не вижда нито една буква от своите разкази отпечатана — публикувани са единствено част от стиховете му. Когато през 70-те част от тези разкази се появяват без съгласието му в западни списания, той се отрича от тези публикации — и си спечелва в отговор присъдата:
„Варлам Шаламов умря“ — изречена от Солженицин в САЩ. Дори самите критици от годините на тъй нареченото „размразяване“ аргументират своите отрицателни становища с това, че Шаламов не пише като Солженицин — като се визира, разбира се, единствено „Един ден на Иван Денисович“. Показателни са словата на някой си Дремов, автор на вътрешна рецензия за „Колимски разкази“ в издателството „Советский писатель“ — естествено, отрицателна. Според него: „Ако Солженицин се старае и в лагерната действителност да прокара мисълта за неунищожимостта на съвременния човек…, то Шаламов, наопаки, с цялото съдържание на своите разкази говори за необратимостта на падението — за нравствената и физическа гибел на човека в лагерните условия…, акцентирайки върху това, че чрез глада, студа, побоите, униженията и страха хората се превръщат в зверове.“
Близо четвърт век след присъдата на Солженицин Шаламов наистина умира — сляп, глух, болен от цял куп болести — и забравен от всички. На сиромашкото му погребение се събират към четиридесет човека, не липсват и агентите на тайните служби. По ирония на съдбата КГБ е налице и при държавното погребение на Солженицин — представен от президента на Русия Владимир Путин.
Би трябвало да има някаква причина за тези тъй драматични разлики. Нещо, което е помогнало на Солженицин да пробие в мътните води на Хрушчовото размразяване, и което да е попречило на Шаламов в същите; нещо, което да е било простено на автора на „Един ден на Иван Денисович“, и което не е било простено на автора на „Колимски разкази“.
Колкото и странно да е, различията между тях имат и естетически измерения. Става дума не само за различен опит, но и за различно творческо кредо — за различно отношение към литературата. Солженицин е законният наследник на класическата руска литература от времената, в които тя все още е съществувала като такава — сиреч преди революцията — литературата от края на XIX век, с нейните хуманистични ценности и традиции, с нейната цветиста многословност, хуманистична наситеност и стремеж към широки епични платна. Той пише с толстоевски размах и мащаб — и най-вече: уважава тази традиция, учи се от нея и използва нейните схеми и ситуации. Шаламов е не просто enfant terrible на класическата руска литература — той не само я отрича като невъзможна в XX век, но и прави опит да я разруши — като вместо Ницшевото „Бог е мъртъв“ постановява „Литературата е мъртва.“ Според него тя няма за какво да бъде възкресявана, тъй като е рецептивно неефективна: единственото, което може да достигне до съзнанието на съвременния човек, е „документът“.
Ала това, което пише, не е просто документалистика, не е и литература на факта. Това е много специфична, характерна само за Шаламов терминология — и това, че описва реални преживявания, ни най-малко не помага на неговата проза да се превърне в документално четиво. Документът е реалността — трагичната, немислима и непоносима реалност, но преживяна като личен опит и осмислена в кода на личното страдание. Според неговите възгледи литературата не описва реалността, тя е реалност. Изискването за равенство между документ и литературен текст не се покрива с реализма — особено пък с класическия реализъм от толстоевски тип — сам Шаламов се определя като наследник, но не и като продължител на тези традиции. Тази роля в неговите очи и в специфичния контекст на „лагерната проза“ принадлежи на Солженицин — в собствената си проза той не открива допирни точки с Толстой, Чехов или който и да било от класиците, с едно единствено изключение — Достоевски — като текстът, върху който най-често се акцентира в неговите статии и фрагменти, е „Записки от мъртвия дом“.