Понякога желанията се сбъдват, а може би омразата на всичките петдесет души към този „началник“ беше толкова голяма и силна, че се бе превърнала в реална сила и бе настигнала Назаров.
Тръгнал със ски заедно с помощника си. Решили да минат не по руслото на скованата до дъното си в лед река — най-добрия зимен път до голямото шосе, което минаваше на двадесет километра от селището ни, — а по хълмовете, през прохода. Назаров явно се е страхувал от преследване, освен това пътят през планината беше по-кратък, а той бе отличен скиор.
Вече се било здрачило, когато двамата се изкачили до билото — само по върховете на хълмовете още било светло, в клисурите царял мрак. Назаров започнал да се спуска по склона; гората ставала все по-гъста. Разбрал, че трябва да спре, но ските го понесли надолу и той връхлетял върху един дълъг, заострен от времето ствол на рухнала лиственица, скрит под снега. Стволът разпрал корема му и излязъл през гърба, като пробил шинела. Заместникът на Назаров се бил вече спуснал долу, стигнал до шосето и вдигнал тревога чак на другия ден. Намерили Назаров след два дни, висял прободен, вдървил се в позата на бегач, като фигура от батална панорама.
Одрахме кожата на Тамара, опънахме я с пирони върху стената на конюшнята, ала я бяхме опънали лошо — когато изсъхна, тя стана съвсем малка и човек не можеше да предположи, че е била едра якутска лайка.
Скоро след това пристигна горският да изпише със задна дата квитанции за дърветата, които бяхме изсекли преди повече от година. Тогава никой не беше мислил за височината на пъновете — оказа се, че те са по-високи, отколкото трябва, чакаше ни повторна работа. Тя беше лека. Дадохме на лесничея пари да купи това-онова от магазина, дадохме му и спирт. На тръгване той измоли да му дадем кучешката кожа, която висеше на стената — щял да си ушие „собачини“ — северни ръкавици от кучешката кожа с козината навън. Каза ни, че дупките от куршумите нямали значение.
Шери бренди
Поетът умираше. Големите му, подути от глада китки с бели, безкръвни пръсти и мръсни, загънати на тръбички нокти, лежаха на гърдите му, без да се крият от студа. Преди той ги пъхаше в пазвата си, върху голото си тяло, но сега там имаше прекалено малко топлина. Ръкавиците отдавна му ги бяха откраднали: за да се краде, се искаше само наглост — крадеше се посред бял ден. Бледото електрическо слънце, оцвъкано от мухите и оковано с кръгла решетка, беше закрепено високо на тавана. Светлината падаше в краката на поета — той лежеше като в сандък в тъмната дълбочина на долния ред от нарове. От време на време пръстите на ръцете му се движеха, щракаха като кастанети и опипваха копчето, илика, дупката във връхната дреха, отмахваха някакъв боклук и отново застиваха. Поетът умираше толкова дълго, че беше престанал да разбира, че умира. Понякога, болезнено и почти осезаемо проправяща си път през мозъка, идваше някоя проста и силна мисъл — че са му откраднали хляба, който беше пъхнал под главата си. И това навяваше такъв парлив страх, че той бе готов да спори, да псува, да се бие, да търси, да доказва. Но нямаше сили за всичко това и мисълта за хляба отслабваше… И веднага мислеше за друго — за това, че всички трябва да ги откарат отвъд морето, ала, кой знае защо, параходът закъснява и добре, че той е тук. И със същата лекота и неяснота започваше да мисли за огромната бенка върху лицето на дневалния в бараката. През по-голямата част от денонощието той си мислеше за събитията, които изпълваха тукашния му живот. Виденията, които израстваха пред очите му, не бяха картини от детството, от младежките години, от успехите. През целия си живот беше бързал за някъде. Беше прекрасно, че сега не трябваше да бърза, че можеше да мисли бавно. Й той спокойно си мислеше за великото еднообразие на предсмъртните движения — за това, което лекарите бяха разбрали и описали преди художниците и поетите. Хипократовото лице — предсмъртната човешка маска — се знае от всеки студент по медицина. Това загадъчно еднообразие на предсмъртните движения е дало повод на Фройд за най-смели хипотези. Еднообразието, повторението са задължителна почва за науката. Неповторимото в смъртта се търси не от лекарите, а от поетите. Беше му приятно да съзнава, че все още може да мисли. Отдавна бе свикнал с това, че му се гади от глад. И всички бяха равноправни — Хипократ, дневалният с бенката и собственият му мръсен нокът.