Плътност на негативното от подобен порядък — като визия и като вътрешни преживявания — не е позната не само в руската, но и в цялата класическа литература. В контекста на европейския авангард обаче можем да се сетим за поне едно име, което оставя сродни внушения: Кафка. Разказите на Шаламов сякаш са трагичните и налудни видения и интуиции на Кафка, преведени на езика на реалността. Както при Кафка Йозеф К. внезапно и необяснимо се превръща в насекомо, така героите на Шаламов се превръщат в нечовеци, лишени от достойнство, памет, надежда, нравствени критерии и индивидуални характеристики. Реалността в „Замъкът“ и тази в „Колимски разкази“ си приличат по абсурдната безизходност и произволност на случващото се — но докато при Кафка това се случва на нивото на поведенческите ритуали, в рамките на една предварително зададена белетристична условност, то при Шаламов сцената е директен къс от подивялата реалност на Русия, вместена между зъбците на лагерната месомелачка. И не на последно място: „Процесът“ на Кафка и реалният процес срещу Шаламов, описан в „Моят процес“, си приличат като две капки вода — но може би с тази разлика, че в колимския казус изобщо няма място за учудване: жертвата много добре познава и механизмите, и бъдещата си съдба — тъй като институцията на Вишински е копирала кафкианския процес милиони пъти — и го е превърнала в нещо ежедневно и обичайно, самопонятно и вездесъщо.
Тук стигаме и до основния проблем, свързан с четенето и разбирането на Варлам Шаламов — и до причината, поради която той тъй дълго е бил забравян, пренебрегван и забраняван. В сравнение със Солженицин той не успява да пробие ледовете на комунистическата гузност по време на размразяването поради една наистина уникална разлика, която предопределя и неговата значимост в контекста на световната литература, посветена на насилието и издевателствата на човек от човека. Разликата е, че ако Солженицин ни рисува една наистина нечовешка реалност, но все пак реалност, която може да бъде разбрана и асимилирана като негативна в нормалните измерения на човешкото мислене и светоусещане, Шаламов на практика ни поставя пред екзистенциален избор, подлагайки на сурово изпитание самите критерии за човека и човешкото.
Иван Денисович от повестта на Солженицин е просто един обикновен човечец, който се е примирил и изцяло се е вписал в лагерната среда, паснал е в нея като ръка в ръкавица, мисли върху съдбата си, спомня си своята собствена история, дори има някакви ценностни предпочитания и различно отношение към своите ближни. Той може да бъде разбран, съжален, приет като символ за нерадостната съдба на обикновения човек в кървавата епоха на сталинизма. Няма такива неща при Шаламов — и по-точно няма нищо интимно, близко, разбиремо и общоприето. Неговите герои поразяват тъкмо с бездънното си обезчовечаване, с пълния разпад на индивидуалността, с абсолютната загуба на ценностни ориентири. Те най-често не помнят, не мислят, не планират своето бъдеще — освен в перспективата на настоящия или най-много на следващия ден; безразлични са към съдбата на ближните си — дори и да видят как ги убиват по най-брутален начин; лишени са от надежда и са способни да мечтаят най-много за късче хляб и някой миг край печката. И толкоз. Това е реалността, преживяна от Шаламов след седемнадесет години в Колима. Тази реалност обаче не е уютна, дори не е изобщо пригодима за литературна употреба — тя нанася рани, предизвиква нравствени колизии; тя задава въпроса има ли смисъл изобщо от човешкото съществуване, щом това е възможно.
И именно в това е същностната разлика, а не в лъжиците и котките: Шаламов рисува разпадането на човешкото, моралното грохване в немислими, нетърпими гранични ситуации. Лагерното битие се гради върху насилието — но не то поразява съзнанието на читателите; поразява неговата делничност — и равнодушието, с което бива предприемано от палачите и приемано от жертвите. Това е свят на унижението и смъртта — в него като че ли няма място за достойнство, за ценности и за надежда — това послание извира от почти всеки ред на „Колимски разкази“. Това е свят със сбъркани пропорции и обратна перспектива, в който злото е придобило немислими мащаби и неговите метастази са се превърнали в жизнена среда и координатна система за мисленето и паметта на лагерните обитатели, а доброто е рудиментарно и атрофирано. Спрямо този свят веруюто на класическата руска литература, според която човекът е изначално добър, звучи просто кухо и фалшиво. И това е, което не са могли да простят на Шаламов.