Така и сега, прекрачил прага на хлебозавода, стоях, без да виждам съчувствените и доброжелателни лица на работниците (тук работеха и бивши, и настоящи затворници), и не чувах думите на майстора — познатия ни човек без шапка, който обясняваше, че трябва да изнесем навън натрошените тухли, че не бива да обикаляме из другите цехове, не бива да крадем, че и без друго ще ни даде хляб — не чувах нищо. Не усещах и топлината на горещия цех, топлината, която толкова липсваше на тялото ми през дългата зима.
Вдишвах миризмата на хляб, гъстия аромат на „самуните“, в който мирисът на топло масло се смесваше с дъха на препечено брашно. Нищожна част от този потискащ всичко друго аромат улавях ненаситно сутрин, притиснал нос до коричката на недоизядената „дажба“. Но тук той ме изпълваше с цялата си сила и мощ и сякаш разкъсваше нещастните ми ноздри.
Майсторът прекъсна бленуването ми:
— Много се зазяпваш — рече. — Да вървим в котелното.
Слязохме в мазето. В чисто преметеното помещение до масата на огняря вече седеше моят другар. Огнярят, със същата синя престилка като на майстора, пушеше до пещта и през отворите в чугунената й вратичка се виждаше как вътре се мятат и проблясват пламъците — ту червени, ту жълти, и стените на котела трепереха от гърчовете на огъня.
Майсторът сложи на масата чайник, канче с мармалад и един хляб.
— Сипи им чай — рече той на огняря, — Ще дойда след двадесетина минути. Само че не се бавете, яжте по-бързо. Довечера ще ви дадем още хляб, начупете го на парчета да не ви го вземат в лагера.
Майсторът излезе.
— Я го гледай, мръсника — каза огнярят, като въртеше самуна в ръцете си. — Досвидя му да даде от белия, гадината. Ще те науча аз. — Той излезе след майстора, след малко се върна, подмятайки в ръка друг хляб. — Топличък — подхвърли го на луничавия младеж. — От бяло брашно е. Оня искаше да мине с полубял. Я го дай насам — и като взе хляба, оставен ни от майстора, огнярят отвори широко вратата на котела и запокити самуна в бучащия, виещ огън. Щом затвори вратата, се засмя:
— Ха така — каза весело, като се извърна към нас.
— Защо беше нужно — обадих се аз, — по-добре да го бяхме взели с нас.
— Ще ви дадем друг — рече огнярят.
Нито аз, нито луничавият младеж можахме да разчупим хляба.
— Нямаш ли нож? — попитах огняря.
— Нямам. За какво вие?
Той взе самуна с две ръце и с лекота го разчупи. От него заизлиза гореща, ароматна пара. Огнярят заби пръст в средата.
— Добре пече Федка, бива си го — похвали го той.
Ала ние нямахме време да го разпитваме кой е тоя Федка. Започнахме да ядем, като се парехме с хляба и врялата вода, в която слагахме мармалад. По телата ни се лееше гореща пот. Бързахме — майсторът се беше върнал за нас.
Беше донесъл една тарга, придърпа я до купчината натрошени тухли, донесе лопати и я напълни. Хванахме се на работа. И изведнъж стана ясно, че таргата е непосилно тежка за нас, ръцете ни, които внезапно отмаляха, останаха без сили, сякаш щяха да се откъснат. Виеше ни се свят, залитахме. При следващия курс товарех аз и насипах двойно по-малко.
— Стига, стига — рече луничавият момък. Беше още по-блед от мен, а може би изглеждаше така заради луничките.
— Починете си, момчета — весело, без каквато и да било насмешка, рече пекарят, който минаваше наблизо, и ние покорно седнахме да почиваме. Появи се майсторът, ала не рече нищо.
Когато си отдъхнахме, отново се хванахме на работа, но след всеки две тарги пак сядахме — купчината боклук не намаляваше.
— Запалете по цигара — каза същият пекар, когато мина отново.
— Нямаме тютюн.
— Е, ще ви дам по цигарка. Само че ще трябва да излезете. Тук не бива да се пуши.
Поделихме си махорката и всеки запали своята цигара — отдавна забравен разкош. Бавно дръпнах няколко пъти, внимателно угасих огънчето с пръст, увих цигарата в една хартийка и я пъхнах в пазвата си.