— Повечето хора си го мислят и сигур е тъй — отвърна Винс, — ама не забравяй, че туй беше през осемдесетте години, Стеф. — Старецът продължаваше да се усмихва, ала очите му бяха сериозни. — Преди компютърната революция и много преди интернет, таз чудотворна играчка, която младежи като тебе приемат за даденост. През осемдесетте пръстови отпечатъци и зъбни снимки на неидентифицирани лица, както им викат в полицията, се сравняваха с данните за човека, който предполагаш, че е твойто неизвестно лице, ама да ги сравняваш с всички отпечатъци и зъбни снимки на всички издирвани престъпници, регистрирани някога във всички полицейски управления, туй щеше да отнеме години, да не говорим за всички хора, ежегодно изчезващи в Съединените щати! Даже да стесниш списъка само до трийсет-четирийсетгодишни мъже… Невъзможно, миличка.
— Но аз си мислех, че органите още тогава са имали компютърен архив…
— Съмнявам се — каза Винс. — И тъй да е, не вярвам да са им пратили пръстовите отпечатъци на Колорадеца.
— Във всеки случай първоначалното разпознаване не стана по отпечатъците или зъбните му снимки — продължи Дейв и сплете пръсти върху широките си гърди — видимо се наслаждаваше на привечерното слънце, вече залязващо, ала все още топло. — На туй, струва ми се, му викат направо да минеш на въпроса.
— Тогава как го разпознаха?
— Туй ни връща към Пол Дивейн — рече Винс, — а аз наистина обичам да се връщам към Пол Дивейн, щото, както казах, тук има история, а историите са моят занаят. Те са моето амплоа, както казвахме в доброто старо време. Дивейн мъничко ми прилича на герой на Хорейшо Алгър6. Упорствай и ще успееш. Работи и ще победиш.
— Пикня и оцет — Прибави Дейв.
— Щом тъй ти харесва — спокойно отвърна Винс. — Амчи да, щом тъй ти харесва. Та Дивейн си заминава с онез две тъпи ченгета, О’Шани и Морисън, още щом Каткарт им дава предварителния доклад за жертвите на пожара в жилищния блок, щото хич не ги е грижа за някой си, дето е станал жертва на случайно задавяне и се е гътнал на остров Муус-Лук. През това време Каткарт разпаря търбуха на неизвестното лице и моя милост присъства на събитието. В смъртния акт се вписва „Задушаване поради задавяне“ или там какъвто е медицинският термин. Във вестниците излиза моята „спяща снимка“, която нашите викториански прадеди по-правдиво наричали „посмъртен портрет“. И никой не се обажда в прокуратурата или щатската полиция в Огъста, за да съобщи, че туй е неговият изчезнал баща, чичо или брат. В тинъкския Дом на покойника го държат в камерата си шест дни — не че го изисква законът, ама в много таквиз случай, Стефи, ще разбереш, че туй е общоприет обичай. Всеки в траурния бизнес го знае, макар и никой да не знае защо. Накрая, след като човекът все още си е с неизвестна самоличност и никой не се обажда да си го прибере, Ейб Карви се заема и го балсамира. Оставиха го в криптата на Дома на покойника в гробището Сийвю…
— Тоя момент си е зловещичък — пророни Стефани. Представи си го там, кой знае защо не в ковчег (въпреки че със сигурност му бяха дали някакъв евтин сандък), а просто положен върху каменна плоча и завит със саван. Непотърсена пратка в пощата на мъртвите.
— Амчи да, мъничко — спокойно се съгласи Винс. — Искаш ли да продължа?
— Ако спреш, ще те убия — заяви тя.
Старецът кимна, без да се усмихва, ала въпреки това беше доволен от нея. Тя не знаеше откъде го знае, но си беше така.
— Остана там през лятото и половината есен. После, когато настъпи ноември и трупът продължаваше да е безименен и неподирен, решиха, че трябва да го погребат. Преди пръстта пак да замръзне и копането да стане изключително трудно, нали разбираш.
— Разбирам — промълви Стефани. И наистина разбираше. Този път не усети телепатията между двамата старци, но трябваше да я е имало, защото Дейв поде историята (каквато история изобщо имаше), без главният редактор на „Айлендър“ да му го казва.
— Дивейн изкарал стажа си при О’Шани и Морисън чак до горчивия му край. Сигур даже им е подарил вратовръзки или нещо подобно след трите месеца — както ти казах, Стефани, тоз момък нямаше отказване. Ама още щом приключил, подал молба в своя колеж — струва ми се, че ми спомена за Джорджтаун, обаче не съм сигурен — и пак започнал отначало, изкарал си нужните курсове по право. И ако не бяха две неща, господин Пол Дивейн можеше да напусне таз история, която, както казва Винс, изобщо не е история, освен може би тоз момент. Първото нещо е, че по някое време Дивейн надзърнал в плика с веществени доказателства и преровил личните вещи на непознатия от Хамък Бийч. Второто е, че проявил сериозни намерения към едно момиче и то го завело у тях да го запознае с родителите си, както често правят момичетата, щом нещата станат сериозни, та бащата на туй момиче имал поне един лош навик, дето се срещаше по-често тогаз, отколкото сега. Пушел цигари.
6