След няколко часа щяхме да бъдем в Нафплио, на един хвърлей от такива смайващи места като Аргос, Тиринт, Микена и Епидавър, а ние седяхме и разговаряхме за мрачни дупки, пепеляви странични улички, раздърпани курви, джуджета, жигола, clochards37 на „Фобур Монмартр“. Опитвах се да си представя моя приятел Кацимбалис в едно бистро срещу театъра в полунощ. Последния път, като бях там, приятелят ми Едгар се мъчеше да ме запали по Рудолф Щайнер38, ала доста неуспешно, държа да отбележа, защото тъкмо когато преминаваше към груповите души и естеството на различието между крава и минерал от окултна гледна точка, една хористка от театъра насреща, която в момента бе свободна и се шляеше наоколо, се настани помежду ни и отклони вниманието ни към по-разбираеми неща. Седяхме в ъгъла, близо до вратата, и към нас се присъедини едно джудже, собственик на верига публични домове, което сякаш изпитваше сатанинска наслада, употребявайки където трябва и не трябва наречието malment39. Историята, която Кацимбалис разгръщаше, бе от онези, дето започваха с нещо незначително и завършваха като недописан роман — недописан поради недостиг на въздух или на място, или на време, или понеже, както стана тогава, му се доспа и реши да си подремне. Тази, подобно на всички негови истории, които не бих могъл да преразкажа, тъй като нямам търпението и финеса на един Томас Ман, ме преследваше дни наред. Не защото беше твърде необикновена, а просто, съзерцавайки ширналото се пред нас море, той се почувства свободен да прави най-невероятните отклонения и да се спира с удивителна прецизност и усърдие и върху най-тривиалните детайли. Винаги съм мислел, че изкуството да разказваш се състои в умението така да възбудиш въображението на слушателя, та той да потъне в собствените си фантазии далеч преди края на историята. Най-добрите разкази, които съм чувал, са били безсмислени, най-добрите книги — онези, чийто сюжет въобще не си спомням, най-добрите личности — онези, с които не мога да стигна доникъде. И въпреки че неведнъж ми се е случвало, не съм в състояние да се начудя как става така, че с определени личности, които познавам, само няколко минути след като сме се поздравили, се впускаме в безкрайно пътешествие, сравнимо по усещане и траектория единствено с онзи дълбок краткотраен блян, в който опитният мечтател се вмъква като кост във вдлъбнатината на става. Често след някой от тези свръхсетивни сеанси, мъчейки се да възстановя прекъснатата нишка, аз се връщам обратно към някакъв незначителен детайл — но между бляскавата точка на възстановяването и брега винаги е имало една безчувствена празнота, своего рода ничия земя, която вълшебството на твореца е осеяло с дупки от снаряди, тресавища и бодлива тел.
Кацимбалис притежаваше онова качество, което аз като писател смятам, че е от първостепенна важност за разказваческото изкуство — пълното незачитане на елемента време. Никога не започваше професионално; най-напред се луташе, боричкайки се, така да се каже, в търсене на някакво начало. Историята обикновено започваше, когато той достигнеше до някоя дупка, когато, за да може наистина да се изстреля, правеше огромна крачка назад, образно казано, за сигурност, подхвърляйки, докато пощипваше носа си: „Виж сега, забелязвал ли си някога как…“, или „Та, викам, случвало ли ти се е някога да…“, и недочакал отговор, с очи, изцъклени от притока на вътрешна светлина, направо се пльосваше в дълбокия кладенец, от който извираха всичките му истории, и вкопчвайки се в хлъзгавите стени на повествованието си с ръце и нозе, бавно се изкатерваше до повърхността, пухтейки, задъхвайки се, отръсквайки се като куче, за да се освободи и от последните останали по него треви, тиня и звезден прах. Понякога, гмурвайки се обратно, така здраво се бухваше на дъното, че изгубваше дар слово: можеше да погледнеш в зеницата на окото му и да го видиш там, проснат безпомощно като морска звезда, огромна разпльосната камара плът, лежаща с лице към небето и брояща звездите, брояща ги и даваща им имена в пълно, невъзмутимо вцепенение, сякаш за да нахвърля една колосална и невъобразима канава, върху която да изтъче разказа си, разказ, който щеше да му дойде на езика тогава, когато успее да си поеме дъх.
38
Рудолф Щайнер (1861–1925) — австрийски философ и езотерик, основател на религиозно-мистичното учение антропософия. — Б.р.