Грамадната морска звезда, както казах, бе потънала в дълбок сън още преди да сме стигнали Нафплио. Той се бе изтегнал на пейката, оставяйки ме да кръжа около парка „Монсо“, където ме бе качил в едно такси. Бях замаян. Излязох на палубата и закрачих напред-назад, мърморейки си, изсмивайки се гръмко от време на време, ръкомахайки, докато имитирах жестовете му, нетърпелив да предам най-сочните фрагменти от разказа му на Даръл или на Сефериадис, когато пристигнех в Атина. На няколко пъти се връщах в салона, за да го видя, да се втренча в тази негова малка уста, която сега беше отворена в едно дълго нямо издихание, като устата на риба, бореща се за глътка въздух. В един миг се доближих, наведох се и вперих фотографско око в тая смълчана кухина. Що за удивително нещо е гласът! Какво ли чудо кара врящата магма на земните недра да се превърне в това, което наричаме реч? Щом от глина може да се извае такъв абстрактен посредник като думите, кое е онова, дето ни възпира да напуснем телата си, когато пожелаем, и да се извисим до нашия дом на други планети или в пространството между тях? Какво ни пречи да пренаредим живота на всички нива: атомно, молекулярно, телесно, звездно, божествено? Защо трябва да се спираме пред думите или пред планетите, или пред божествеността? Кой и какво обладава достатъчно мощ, за да унищожи онзи чудодеен фермент, който носим вътре в себе си подобно на семенце и който, след като в умовете си сме прегърнали цялата Вселена, не е нищо повече от семенце — щом да изречеш Вселена, е също толкова лесно, като да кажеш семенце, а имаме да изричаме и по-велики неща, дето са отвъд словото, неща безгранични и немислими, неща, които езикът с никакви трикове не е в състояние да обхване? Ти си лежиш там, помислих си, а къде е онзи глас? В какви ли мрачни цепнатини пълзиш с ганглийните си окончания? Кой си ти, какво си сега, в това наркотично безмълвие? Риба ли си? Влажен гъбест корен ли си? Ти ти ли си? Ако сега ти разбия черепа, ще бъде ли всичко изгубено — музиката, наркотичните изпарения, глисандото, грапавите интермедии, приапичното40 пръхтене, законът за непропорционалното увеличение на производителността, Демостеновите камъчета41, жалузите, които спускаш над откровените злодеяния? Ако сега те пробода с шило ето тук, в слепоочието, ще избликне ли заедно с кръвта една-единствена осезаема диря?
След няколко минути ще бъдем в Нафплио. След няколко минути той ще се събуди, сепвайки се, и ще възкликне: „Ох, сигурно съм задрямал“. Винаги се събужда настръхнал, сякаш са го спипали на местопрестъплението. Срам го е да заспива. Започва да се чувства напълно буден едва в полунощ. Тогава тръгва да броди из странни кътчета в търсене на някой, на когото да говори. Хората са капнали от умора: той им вдъхва сили, превръщайки ги във внимателни слушатели. Когато свърши, дръпва щепсела и си заминава, скривайки гласовия си апарат на сигурно място в диафрагмата. Ще седне в тъмното на някоя маса и ще се тъпче с хляб и маслини, твърдо сварени яйца, херинга и разни видове сирена, и поливайки ги със самотата си, ще говори на себе си, ще си разкаже някоя история, ще се потупа по гърдите, ще си напомни да запомни да я запомни следващия път; даже ще си изпее песничка в мрака или ако се въодушеви, ще стане и ще направи няколко мечешки крачки, или ще се изпикае, без да разкопчава панталоните си, защо не, той е сам, той е щастлив, той е тъжен, той е всичко, което може да е, за себе си поне, а кой друг е там и тъй нататък — можеш ли да го видиш? Аз го виждам ясно. Сега в Атина е топло и си е изкарал страхотна вечер с най-близките другари. Последният, на когото е пожелал лека нощ, си е вече вкъщи и записва всичко в дневника си, съществувайки единствено под формата на тази слухова добавка, този придатък към живот в търбуха на кита. Китът се обляга назад на стената под една увита в лози решетка, близо до нишата, в която Сократ е прекарал сетните си часове. Китът отново дири храна и пиене, опитвайки се да ги измъкне от човек със сламена шапка от 1905-а, която благополучно е донесъл от Америка заедно с фино спално бельо, люлеещи се столове, плювалници и грамофон с фуния. Грамофонът стои на стол насред пътя и подир миг един консервиран глас ще запищи отровна песен от времето на турското робство…
40
Сластно, по името на древногръцкия бог Приап, символ на плодовитостта, изобразяван с огромен фалос. — Б.р.
41
Древногръцкият оратор Демостен, който заеквал, за да се избави от недъга си, слагал под езика си камъчета. — Б.р.