Сега ми се струва малко вероятно, че това, което разказвам, е следствие от вълшебното въздействие на едно кратко утро. По обяд вече се спускахме надолу, към малкия хан. Пътьом срещнахме пазача, който, въпреки че бе пристигнал твърде късно, настояваше да ме засипе с факти и дати, нямащи никакъв смисъл. Изпървом заговори на гръцки, а после, разбирайки, че съм американец, мина на английски. Като приключи със заучената си тирада, започна да разправя за Кони Айланд. Там разтоварвал меласа по крайбрежието. Можеше да ми каже и че е бил оса, залепнала за тавана на някой изоставен замък, при интереса, който проявих към него. Защо се е върнал? Истината е, че не се е върнал. Никой не се връща, направи ли веднъж презокеанското пътешествие на запад. Той все още разтоварва меласа по крайбрежието. Върнал се е, за да се въплъти в папагал, да бръщолеви на този безсмислен папагалски език на останалите папагали, дето плащат да го слушат. Това е езикът, на който е казано, че древният грък е вярвал в богове, без сега думата „бог“ да има каквото и да било значение, ала все пак бива използвана, подхвърляна като фалшива монета. Люде, невярващи в нищо, пишат дебели научни трудове за богове, които никога не са съществували. Това е само част от целия културен брътвеж. Ако си много вещ в тази материя, най-накрая ставаш член на академията, където постепенно се превръщаш в завършено шимпанзе.
Ето ги Агамемнон и съпругата му. Какво ще обичаме — нещо a la carte43 или пълно меню, угощение, царско плюскане, тъй да се каже? Листът с вината? Едно добре охладено вино, докато чакаме, би било подходящо. Кацимбалис премлясква с устни; гърлото му е пресъхнало. Пльосваме се на моравата и Агамемнон ни носи de luxe44 издание на книгата на някакъв английски археолог. Това явно е ордьовърът за тъпия английски турист. Томът вони на ученост: в него пише за горна и долна страта, за нагръдници, пилешки кости и погребални реликви. Захвърлям го, щом Агамемнон се обръща. Той е свестен, този Агамемнон, и е почти дипломат по силата на навика. Жена му има вид на добър готвач. Кацимбалис дреме под едно голямо дърво. Някакви втасали зелки от Германия, дегизирани като човешки същества, седят на маса под друго дърво. Изглеждат ужасно учени и отблъскващи; подули са се като крастави жаби.
Зяпам безучастно полето с цвят ирландскозелено. То е поле тип Лорънс Даръл, хералдическо във всеки смисъл на думата. Гледам го безучастно и внезапно осъзнавам какво Даръл се е опитвал да ми каже с дългите си несвързани поеми, които наричаше писма. Когато тези хералдически послания пристигаха на „Вила Сьора“45 в Париж в някой прохладен летен ден, аз си мислех, че е смръкнал малко кокаин, преди да посегне към писалката. Един път от плика се изсипа голям грозен сноп листа, приличащ на проза — беше наречен „Нула“ и бе посветен на мен, от същия този Лорънс Даръл, който разправяше, че живеел на Корфу. Бях слушал за гадаене по пилешки кости и черен дроб и веднъж почти успях да схвана идеята за абсолютната нула, макар все още да не е изобретен термометър, който да я измери, но едва като се озовах тук, зяпайки ирландскозеленото поле пред ханчето на Агамемнон, аз проумях идеята за нулата в хералдическия смисъл. Никога не е съществувало поле, по-полскозелено от това. Видиш ли нещо истинско и чисто, ти си на нулата. Нулата е гръцкото съответствие на чисто виждане. Означава това, което Лорънс Даръл казва, когато пише „йонийски“. Означава… ето сега например бих могъл да ви го обясня още по-точно, защото онова, което се мъча да опиша, се случва пред очите ми. Двама мъже и една жена са застанали насред полето. Единият мъж държи в ръката си рулетка. Той ще измерва парцела, който е получил като сватбен подарък. Невестата му е там, за да се увери, че не е сбъркал даже и с милиметър. Лазят на четири крака. Спорят за едно мъничко парченце в югозападния край. Вероятно някоя клонка е отклонила рулетката с частица от милиметъра. Човек не може винаги да е достатъчно внимателен. На харизан кон зъбите не се гледат! Те измерват нещо, което за мен до този момент е било просто дума — земя. Мъртвите герои, златните бокали, кръглите щитове, скъпоценностите, гравираните кинжали — тези неща нямат нищо общо със сегашното им занимание. Това, което е жизненоважно тук, е земя, просто земя. Търкалям думата в устата си — земя, земя, земя. Ами да, земя, това е — почти бях забравил, че означава нещо тъй просто, тъй вечно. Човек се гърчи, изправя се, окуцява, вика, както му е втълпено, „Земята на свободните“46 и прочее. Земята е нещо, на което да добиваш реколта, да си построиш дом, да завъдиш крави и овце. Земята е земя, каква величава, обикновена дума! Да, Лорънс Даръл, нулата е това, което ти поискаш да бъде: вземаш парче мокра земя, стискаш я между пръстите си и получаваш двама мъже и една жена, стоящи насред ирландскозеленото поле, които мерят земята. Ето го виното. Вдигам чаша. Привет, Лари, драги ми приятелю, и дръж знамето на нулата! След няколко страници ще посетим заедно Микена и Нанси ще ни поведе надолу по осраните от прилепите стълби към бездънния кладенец.
45
Улица в Париж, носеща името на френския художник поантилист Жорж Сьора (1859–1891), замислена като средище на артисти, на която в периода 1924–1926 г. са били построени ателиета на художници и скулптори, образци на модерната архитектура. Повечето от тях днес са паметници на културата. — Б.р.