Споменавам за тези негови отстъпления, защото те бяха освежаващата противоотрова срещу онзи тип натрапчиви, праволинейни и невъобразимо скучни разговори, характерни за английските литератори в Атина. След всяка вечер, прекарана с тия ласкаещи те копелета, аз винаги бях настроен самоубийствено. Гъркът е жив до мозъка на костите си; излъчва жизненост, прелива от живот, той е вездесъщ по дух. Англичанинът е флегматичен, роден за креслото край камината, за задимената таверна, за каторгата на нравоучението. Даръл изпитваше извратено удоволствие, наблюдавайки смущението ми в присъствието на негови сънародници. До един бяха като оживели карикатури от неговата „Черна книга“, тази ужасяваща хроника на английската смърт. В присъствието на англичанин Кацимбалис със сигурност би замлъкнал. Никой не ги мразеше истински — те бяха просто непоносими.
По-късно същата вечер имах честта да се запозная с няколко гъркини, приятелки на сестрата на Сефериадис. Отново бях впечатлен от отсъствието на онези очевидни недостатъци, които карат дори и най-хубавите американки или англичанки да изглеждат определено грозни. Гъркинята, даже когато е образована, е най-вече жена. Тя излъчва някакво ясно доловимо ухание; сгрява те и те изпълва с трепет. Благодарение на претопяването на гърците от Мала Азия новата атинянка е станала по-красива и по-енергична. Обикновената гръцка девойка, дето можеш да видиш на улицата, превъзхожда във всяко едно отношение американското си съответствие; преди всичко тя се откроява с характер и сой — комбинация, която сътворява безсмъртна красота и за вечни времена отличава потомците на древните народи от нещастните издънки на Новия свят. Нима бих могъл да забравя малкото момиче, което един ден срещнахме в подножието на Акропола? Може би беше на десет, може би на четиринайсет години; косите й бяха златисточервени, а чертите й — тъй благородни, внушителни и строги, като тези на кариатидите на Ерехтейона. Тя си играеше с приятелки на една площадка пред полусъборени бараки, които някак си бяха избегнали повсеместното разрушение. Този, който е чел „Смърт във Венеция“61, би оценил моята искреност, когато казвам, че нито една жена, дори и най-прекрасната, която някога съм виждал, не е или не е била способна да породи у мен подобно чувство на благоговение, каквото това момиче събуди. Ако Съдбата я проводи отново на пътя ми, не знам каква глупост бих извършил. Тя бе дете, девственица, ангел, прелъстителка, жрица, блудница и пророчица ведно. Не беше нито древна гъркиня, нито съвременна; не принадлежеше към никой народ, никоя епоха или съсловие, тя беше уникална, удивително уникална. В бавната сдържана усмивка, с която ни дари, като спряхме за миг, зяпнали я, бе стаена онази загадъчност, която Да Винчи е увековечил, която човек открива навсякъде в будисткото изкуство, из огромните пещери в Индия и по фасадите на храмовете й, у танцьорките от Ява и от Бали и сред примитивните народи най-вече в Африка; и която всъщност увенчава духовните достижения на човешкия род, ала напълно липсва в изражението на западната жена. Позволете ми да прибавя и една странна мисъл — най-близкото до тази загадъчност, което съм виждал, се излъчваше от усмивката на селянка от Корфу, жена с шест пръста на краката, определено грозна и смятана от всички едва ли не за чудовище. Тя идваше на кладенеца, както бе обичаят сред селянките, за да напълни стомната си, да изпере и да поклюкарства. Кладенецът се намираше в подножието на стръмен склон, около който се виеше козя пътека. Навред имаше гъсти маслинови горички, тук-таме прорязани от проломи — коритата на планински потоци, които пресъхваха през лятото. За мен кладенецът притежаваше някакъв необясним чар; той бе място, предназначено за женското товарно животно: за силната, здрава девица с налята снага, която с лекота и грация носеше стомната с вода, привързана за гърба й, за старата беззъба вещица, чийто превит гръб все още издържаше на огромния наръч дърва за огрев, за вдовицата, подир която се точеше орляк дечурлига, за слугините с техния волен смях, за съпругите, които вършеха работата на мързеливите си мъже, накратко, за всеки тип жена, с изключение на величайшата господарка или ленивата англичанка. Когато за пръв път съзрях жените да се олюляват по стръмните склонове също както в библейските времена, аз почувствах болка. Самият начин, по който тежката стомна бе привързана за гърба, беше унизителен. Още повече че мъжете, които биха могли да свършат тая черна работа, със сигурност седяха в прохладна таверна или се бяха опънали под някое маслиново дръвче. Първата ми мисъл беше да отменя младата прислужница в нашата къща в тази неженска работа; искаше ми се да усетя стомната на собствения си гръб, да разбера с изтръпналите си мишци какво значи постоянно да ходиш до кладенеца и обратно. Като споделих желанието си с Даръл, той вдигна ръце ужасен. Не било прието, рече, присмивайки се на невежеството ми. Отвърнах му, че изобщо не ме интересува дали е прието, или не, че ме лишава от радост, която никога не бях вкусвал. Той ме помоли да не го правя заради него — каза, че щял да падне в очите на всички, че гърците щели да ни се подиграват. С една дума, направи от това такъв проблем, че аз трябваше да зарежа идеята. Ала бродейки по хълмовете, обикновено се спирах при кладенеца, за да утоля жаждата си. Там един ден зърнах шестопръстото чудовище. Тя беше боса, нагазила в калта до глезените, и переше вързоп дрехи. Че беше грозна, не мога да отрека, но има различни видове грозота и нейната беше от онзи, който вместо да те отблъсква, те привлича. Преди всичко бе силна, жилава и енергична — животно, надарено с човешка душа и несъмнена сексуалност. Когато се приведе, за да изцеди чифт панталони, стегнатите й бедра изпъкнаха и се откроиха под раздърпаната и изкаляна пола, прилепнала по мургавата й плът. Очите й блестяха като въглени, като очите на бедуинка. Устните й бяха кървавочервени, а здравите й, равни зъби — бели като тебешир. Гъстата черна коса се стелеше по раменете й на дебели лъщящи кичури, сякаш напоени със зехтин. Реноар би казал, че е красива; той не би забелязал шестте пръста, нито пък грубите й черти. Би се поинтересувал от напращялата плът, закръглените гърди, отпуснатата полюляваща се снага, мощта на ръцете, нозете, тялото; би бил запленен от правилния, щедър процеп на устата, от тъмния пламтящ поглед, от масивните очертания на главата и искрящите черни вълни, спускащи се подобно на водопад по якия като колона врат. Той би усетил животинската страст, неутолимата жар, огъня в утробата й, устремеността на тигрицата, глада, ненаситността, всепоглъщащото желание на самката, която не е била пожелана, защото има един пръст в повече.