В джоба си имах препоръчителна бележка до главния критски литератор, приятел на Кацимбалис. По здрач го открих в кафенето, където германците бяха умували над вагнеровските си шашмалогии. Ще го нарека господин Цуцу, понеже, за съжаление, му забравих името. Господин Цуцу говореше френски, английски, немски, испански, италиански, руски, португалски, турски, арабски, народен гръцки, книжовен гръцки и старогръцки. Беше композитор, поет, учен и ценител на храната и напитките. Започна да ме разпитва за Джеймс Джойс, Т. С. Елиът, Уолт Уитман, Андре Жид, Брьотон, Рембо, Лотреамон, Луис Карол, Мънк Луис62, Хайнрих Георг и Райнер Мария Рилке. Сякаш се интересуваше за роднини или за наши общи приятели. Говореше за тях, все едно всички бяха живи, каквито и са, слава богу. Почесах се по главата. Мина на Арагон — чел ли съм Le Paysan de Paris63? Помня ли пасажа „Жуфроа“ в Париж? Какво мисля за Сен Джон Перс? А за „Надя“ от Брьотон? Бил ли съм вече в Кносос? Трябвало да остана поне няколко седмици — щял да ме разведе от единия до другия край на острова. Той беше здравеняк и сърдечен човек и щом разбра, че обичам да си хапвам и пийвам, грейна одобрително. Искрено съжаляваше, че вечерта не бил свободен, но се надявал да ме види на следващия ден; искаше да ме представи на малкия писателски кръг в Ираклион. Развълнува се от факта, че съм американец, и ме помоли да му разкажа нещо за Ню Йорк, което бе почти невъзможно, тъй като отдавна бях престанал да се отъждествявам с този противен град.
Върнах се в хотела, за да подремна. В стаята имаше три легла, всичките много удобни. Внимателно прочетох табелата, предупреждаваща клиентите да се въздържат да дават бакшиш на обслужващия персонал. Стаята ми струваше около седемнайсет цента на вечер и ща — не ща, се впуснах в безплодни размишления колко драхми бакшиш трябва да дадеш, ако бе разрешено. В хотела имаше само трима или четирима посетители. Докато вървях по широкия коридор, търсейки тоалетната, срещнах камериерката, ангеловидна стара мома със сламена коса и воднистосини очи, която живо ми напомни по сведенборгски64 неземната уредничка на къщата на Балзак в Паси. Тя ми носеше чаша вода на табла от олово, цинк и калай. Съблякох се и пускайки жалузите, забелязах двама мъже и една стенографка, втренчили се в мен от прозореца на някаква чужда търговска къща, намираща се на срещуположната страна на улицата. Изглеждаше нереално тази абстрактна търговска сделка на място като Ираклион. Пишещата машина бе сякаш сюрреалистична, а мъжете с навити ръкави, както навсякъде в търговските кантори, удивително наподобяваха онези чешити от западния свят, които прехвърляха зърно, царевица или пшеница, цели вагони, от едно място на друго по телефона или телеграфа. Представете си да откриете двама бизнесмени и една стенографка на Великденския остров! Представете си как би звучала една пишеща машина насред океанската тишина! Проснах се на леглото и заспах дълбоко, като да бях упоен. Забранено е да се дава бакшиш — това бе последната мисъл, тъй приятна за капналия от умора пътешественик.
Когато се събудих, вече бе тъмно. Вдигнах жалузите и погледнах надолу към жалката главна улица, която сега беше пуста. Дочух тракането на телеграф. Нахлузих си дрехите и забързах към ресторанта край фонтана. Келнерът сякаш ме очакваше и бе готов да ми превежда на онзи ирокезки английски, който странстващият грък научава по време на пътешествията си. Поръчах си студена риба и бутилка тъмночервено критско вино. Докато чаках да бъда обслужен, забелязах някакъв мъж да наднича през големия прозорец от полирано стъкло; отдалечи се и се върна пак няколко минути по-късно. Най-накрая се реши да влезе. Дойде направо на моята маса и ме заговори на английски. Не съм ли аз господин Милър, дето бил пристигнал преди няколко часа със самолета? Да, аз съм. Помоли за разрешение да ми се представи. Господин Еди-кой си, британският вицеконсул в Ираклион. Разбрал, че съм американец, писател. Винаги бил щастлив да се запознае с американец. Спря за миг, сякаш притеснен, после добави, че единствената причина да ми се представи била, за да ме увери, че докато се намирам на Крит, съм можел да разчитам изцяло на скромните му услуги. Бил родом от Смирна, а всеки грък оттам бил вечно признателен на американския народ. Каза, че нямало услуга, която да не мога да поискам от него.
62
Матю Грегъри Луис (1775–1818) — английски прозаик и драматург, получил прозвището Мънк (Монах) поради огромния успех на неговия готически роман „Монахът“ (1796). — Б.р.
63
Le Paysan de Paris (фр.) — „Парижкият селянин“, основното произведение на Луи Арагон от сюрреалистичния му период, създадено в годините 1924–1925. — Б.р.
64
Емануел Сведенборг (1688–1772) — шведски учен, философ и мистик, изследвал връзката между земно и небесно, между човек и Всемир. Създател на оригинална теософска система, съчетала естествознание и метафизика, емпиризъм и мистицизъм в забележителен синтез. Наричан някога Аристотел на Севера. — Б.р.