На следващата сутрин взех автобуса за Кносос. Трябваше да извървя близо два километра, преди да стигна руините. Бях толкова въодушевен, та ми се струваше, че стъпвам по облаците. Ето че мечтата ми най-сетне щеше да се сбъдне. Беше облачно и дори леко ръмеше, докато аз вървях с енергична крачка. Отново, също както и в Микена, усетих, че нещо ме тегли към мястото. Най-накрая, след една извивка на пътя, спрях като закован; имах чувството, че съм пристигнал. Огледах се за следи от развалините, но не се виждаше нищо. Постоях няколко минути, втренчен в очертанията на заоблените хълмове, които едва докосваха електриковосиньото небе. Тук трябва да е, нямаше грешка. Върнах се обратно по стъпките си и прекосих полето, озовавайки се на дъното на някакво дере. Изведнъж от лявата си страна съзрях гола постройка с колони, оцветени в студени ярки тонове — двореца на цар Минос. Намирах се при задния вход на руините, насред постройки, сякаш опустошени от пожар. Заобиколих и пред главния вход се присъединих към малка групичка гърци, които вървяха подир водач, говорещ на своего рода бустрофедон68, който на мен ми звучеше като чист пеласгийски69.
Съществуват сериозни разногласия относно естетиката и автентичността на възстановителните работи на сър Артър Еванс. Установих, че съм неспособен да стигна до конкретно заключение; приемах видяното като даденост. Както и да е изглеждал Кносос в миналото, както и да изглежда в бъдеще, този Кносос, който Еванс е възсъздал, е единственият, дето аз някога ще познавам. Благодарен съм му за това, което е извършил, благодарен съм му, че имам възможността да сляза по огромното стълбище, да седна на прекрасния трон, чието копие в Хагския трибунал е почти също такава реликва, както и оригиналът.
Кносос с целия си облик внушава мисълта за величието, здравия разум и богатството на един могъщ и миролюбив народ. Той е бляскав — бляскав, здрав, чист и пречистващ. Очевидно е, че обикновените люде са играли съществена роля. Смята се, че в дългата му история е била изпробвана всяка форма на управление, известна на човека; в много отношения Кносос е по-близък по дух до модерните времена, до XX век, бих казал, отколкото други, по-късни епохи от развитието на елинската цивилизация. Тук можеш да усетиш влиянието на Египет, уютната човешка непосредственост на етруския свят, мъдрия колективен дух на инките. Не претендирам, че знам, но почувствах, както рядко ми се е случвало преди, стоейки пред развалини от миналото, че на това място в продължение на столетия е царял мир. Има нещо твърде земно в Кносос, нещо от онази атмосфера, която изплува, когато се заговори за Китай или Франция. Религиозната нотка е благосклонно приглушена; жените са играли важна, равностойна роля в делата на този народ; игровият дух е осезаем. Накратко, преобладава нотката на радост. Чувстваш, че човекът е живял, за да живее, че не е бил преследван от мисли за отвъден живот, че не е бил задушаван и ограничаван от прекомерна почит към паметта на предците, че е бил религиозен така, както единствено подобава на човека, използвайки пълноценно онова, което има, и извличайки максималното от всяка изтичаща минута живот. Кносос е бил земен, светски, в най-добрия смисъл на думата. Цивилизацията, която е олицетворявал, е загинала петнайсет века преди идването на Спасителя, завещавайки на западния свят най-голямото достижение, познато досега на човека — азбуката. В друга част на острова, в Гортина, това откритие е увековечено върху грамадни каменни блокове, пресичащи полето подобно на миниатюрна Китайска стена. Днес азбуката е загубила своята магия; превърнала се е в мъртва обвивка на мъртви мисли.
По пътя обратно към автобуса се отбих в едно малко селце да си взема нещо за пиене. Контрастът между минало и настояще бе огромен, сякаш тайната на живота е била изгубена. Хората, които ме наобиколиха, имаха вид на диваци. Те бяха приятелски настроени и гостоприемни, много даже, но в сравнение с минойците приличаха на подивели, изоставени без човешка грижа домашни животни. Не говоря за удобствата, от които са лишени, защото в това отношение според мен няма голяма разлика между гръцките селяни, китайските кулита и емигриралите в Америка момчета за всичко. Говоря за липсата на онези същностни елементи на живота, които правят възможна една истинска общност от човешки същества. Липсва нещо фундаментално и това е видимо навсякъде в нашия цивилизован свят — напълно отсъства каквото и да е, наподобяващо общностно съществуване. Ние сме се превърнали в духовни номади; всичко присъщо на душата е захвърлено, ветровете го подмятат, все едно е непотребен боклук. Село Агиа Триада70, погледнато от която и да е точка във времето, се откроява като бисер на постоянството, целостта, значимостта. Когато едно мизерно гръцко селце като това, за което говоря, и хилядите му двойници в Америка украсят безсмисления си оскъден живот с телефон, радио, автомобил, трактор и прочее, смисълът на думата „общностен“ така удивително се изкривява, че започваш да се чудиш какво се има предвид под словосъчетанието „човешко общество“. Няма нищо човешко в тези случайни струпвания на човешки същества; те са под всяко равнище на живот, което планетата ни познава. Тия люде са по-нисши във всяко отношение и от пигмеите, истинските номади, живеещи в някаква порочна свобода и възхитителна сигурност.
68
Бустрофедон (старогрц.) — букв. „като волска оран“. Древен способ на писане, при който посоката се променя във всеки следващ ред. Среща се в писмените паметници на етруската, гръцката, малоазийските и други култури. — Б.р.
69
Език на местното предгръцко население в Древна Гърция, изчезнало към VIII в. пр.н.е. Оставя следи в старогръцкия език. — Б.р.
70
Агиа Триада (грц.) — Света Троица. Една от резиденциите на критските царе, където са открити предмети с култово значение. — Б.р.