Автобусът бе готов да потегли. Като че ли цялото село се бе събрало, за да ме изпрати. Качих се и им помахах за довиждане. Едно момиченце пристъпи към мен и ми подаде китка цветя. Събеседникът се провикна: „Ура!“. Някакъв недодялан момък изкрещя All right! и всички се засмяха.
След вечеря се разходих до покрайнините на града. Все едно се намирах в земята на Ур71. Бях се запътил към ярко осветено кафене в далечината. На около километър от мен, поне така ми се стори, високоговорител бълваше новини за войната — първо на гръцки, после на френски, след това на английски. Като че ли ги изстрелваше в пустиня. Говори Европа. Европа изглеждаше тъй далечна, сякаш на друг континент. Звукът беше оглушителен. Изведнъж откъм противоположната посока се разнесе друг. Извърнах се към малкия парк срещу едно кино, където афиш рекламираше някакъв уестърн. Минах покрай нещо, което наподобяваше огромна крепост, заобиколена от пресъхнал ров. Небето се бе снишило, осеяно с разкъсани облаци, сред които луната несигурно плаваше. Почувствах се извън този свят, откъснат, странник във всеки един смисъл на думата. Усилвателите нагнетяваха това усещане за изолация: бяха надути докрай, сякаш за да бъдат чути далече отвъд мен — в Абисиния, Арабия, Персия, Белуджистан, Китай, Тибет. Звуковите вълни се носеха над главата ми — те не бяха предназначени за Крит, бяха уловени случайно. Гмурнах се в тесните криволичещи улички, които ме отведоха до един площад. Озовах се сред тълпа около шатра, в която показваха уроди. Мъж, приклекнал отвън, свиреше странна мелодия на флейта. Беше я вдигнал към луната, която междувременно бе станала по-едра и по-ярка. От шатрата излезе кючекчийка, теглеща някакво кретенче за ръката. Тълпата се закикоти. В миг извърнах глава и за свое учудване видях жена с делва на рамо, слизаща боса по малък баир. Притежаваше осанката и грацията на фигура от древен фриз. Подир нея ситнеше магаре, натоварено с грънци. Звукът от флейтата ставаше все по-странен, по-натрапчив. Мъже с тюрбани, високи бели ботуши и черни наметала се блъскаха пред отворената шатра. Човекът до мен държеше за краката две крякащи пилета; бе застинал на място като хипнотизиран. Вдясно очевидно имаше казарми, пред караулната будка войник с бяла пола маршируваше напред-назад.
Нямаше нищо друго особено в тази картина, но за мен това бе очарованието на свят, който едва започвах да прозирам. Още преди да дойда на Крит, аз си бях мислил за Персия, Арабия и други, по-далечни земи. Крит е накрай света. В миналото едно спокойно, пълно с живот плодоносно средище, пъпът на света, сега той изглеждаше като кратер на угаснал вулкан. Самолетът идва, вдига те високо и те изплюва в Багдад, Самарканд, Белуджистан, Фес, Тимбукту, докъдето ти стигнат парите. Всички тези чудесни някога места, дори самите имена на които те омагьосват, днес представляват островчета, захвърлени насред бурното море на цивилизацията. Най-обикновена стока като каучук, калай, пипер, кафе, карборунд и тъй нататък. Местните жители са парии, експлоатирани от октопода, протегнал пипала от Лондон, Париж, Берлин, Токио, Ню Йорк, Чикаго чак до заледените върхове на Исландия и дивата шир на Патагония. Свидетелствата за тази тъй наречена цивилизация са пръснати и разхвърляни безразборно навсякъде, където дългите лепкави пипала са достигнали. Никой не се е цивилизовал, нищо не се е променило истински. Някои, които преди са яли с пръсти, вече се хранят с нож и вилица; някои са сложили в колибите си електрически крушки вместо керосинови лампи или свещи; при някои на полицата, където по-рано е лежала пушка или карабина, сега стоят каталози на „Сиърс Роубък“72 и Светото писание; някои притежават лъскави автоматични пистолети вместо тояги; някои използват пари вместо мидички и раковини; някои са се сдобили със сламени шапки, дето въобще не са им нужни; някои имат Исус Христос и не знаят какво да правят с него. Ала всички те, от горе до долу, са нервни, неудовлетворени, завистливи, с болни души. Душите им са разядени от рак и проказа. Най-невежите и изпадналите ще бъдат заставени да нарамят оръжието и да се сражават за една цивилизация, която не им е донесла нищо друго освен мизерия и деградация. Високоговорителят разтръбява гибелни новини за победа и разгром на език, който те не разбират. Светът е луд и стига само леко да се отдръпнеш и да го погледнеш от разстояние, изглежда още по-луд от обикновено. Самолетът носи смърт; радиото носи смърт; картечницата носи смърт; консервите носят смърт; тракторът носи смърт; свещеникът носи смърт; училищата носят смърт; законите носят смърт; електричеството носи смърт; водопроводът носи смърт; грамофонът носи смърт; ножовете и вилиците носят смърт; книгите носят смърт; дъхът ни носи смърт; езикът ни, мисленето, парите, любовта, милосърдието, здравеопазването, радостта. Без значение дали сме приятели, или врагове, без значение дали се наричаме японци, турци, руснаци, французи, англичани, германци или американци, където и да идем, където и да се простре сянката ни, където и да живеем, ние тровим и унищожаваме. Ура!, викна гъркът. Аз също викам ура! Ура за цивилизацията! Ура! Всички ви ще избием, до един, навред! Ура за Смъртта! Ура! Ура!
71
Ур Халдейски — древен шумерски град на река Ефрат, упоменат в Библията като родното място на Авраам. — Б.р.
72
Крупна американска мултинационална компания, осъществяваща търговска дейност чрез мрежа от собствени магазини и доставка по пощата. Създадена в края на XIX в., когато излиза и първият й каталог. — Б.р.