На свечеряване се отбих в кафенето, за да се видя с господин Цуцу. Той настоя да го придружа до ателието му, искаше да ме представи на тесен кръг от литератори. Мислех си за купичката с ориз и откъде да я намеря.
Убежището му беше скрито на тавана на порутена сграда и неволно ми напомни библейското родно място на Жан Жионо в Маноск. Беше бърлога, каквато свети Йероним75 сигурно си е бил стъкмил по време на отшелничеството в чужди земи. Навън, във вулканичните недра на Ираклион, властваше Августин76; тук, сред мухлясалите книги, картините, музиката, беше светът на Йероним. Отвъд, в самата Европа, един друг свят умираше. Скоро щеше да трябва да посетиш място като Крит, за да откриеш отново свидетелства за изчезнала цивилизация. Тясната бърлога на Цуцу бе като напречен разрез на всичко, което си е отишло, за да бъде създадена културата на Европа. Тази стая ще продължи да съществува подобно на монасите в тъмните векове.
Един по един приятелите му пристигнаха, повечето от тях поети. Общият език беше френският. Пак изплуваха имената на Елиът, Брьотон, Рембо. Говореха за Джойс като за сюрреалист. Смятаха, че Америка преживява културно възраждане. Тук мненията ни рязко се разминаваха. Не мога да понасям идеята, която се е загнездила в умовете на малките народи, че Америка е надеждата на света. Назовах имената на техните собствени писатели, съвременните поети и романисти на Гърция. Те не бяха единодушни по отношение на достойнствата на този или онзи. Не бяха уверени в качествата на собствените си творци. Не скрих своето възмущение.
Сложена бе трапеза, отрупана с храна, вино, прекрасно грозде, и всичко това аз трябваше да отказвам.
— Мислех, че обичате да хапвате и пийвате — рече Цуцу.
Отвърнах му, че съм неразположен.
— Е, хайде, можете да пробвате малко студена риба — увещаваше ме той. — А виното трябва да го опитате, поръчал съм го специално за вас.
Учтивостта повеляваше да приема. Вдигнах тост за бъдещето на Гърция. Някой настоя да си взема от великолепните маслини и от прословутото козе сирене. Не се виждаше и зрънце ориз. Представих си как отново търча към дъното на дерето, при умрелия кон с отровните, тлъсти зелени мухи.
— А какво смятате за Синклер Луис, той със сигурност е един от великите американски писатели?
Когато казах „не“, всички се усъмниха сериозно в критическите ми способности. Кой тогава е велик?, запитаха. Отговорих:
— Уолт Уитман. Той е единственият велик майстор на словото, който някога сме имали.
— Ами Марк Твен?
— За юноши — отсякох.
Те се ухилиха, също като троглодитите предишната сутрин.
— Значи, мислите, че Рембо е по-добър от всички американски поети, взети заедно? — подметна предизвикателно един младеж.
— Да. Мисля, че е по-добър и от всички френски поети, взети заедно.
Все едно бях хвърлил бомба. По правило най-страстните защитници на френската традиция могат да бъдат открити извън пределите на Франция. Цуцу бе на мнение, че трябва да ме изслушат докрай; смяташе, че отношението ми е типично, показателно за американския дух. Ръкопляскаше, както би ръкопляскал на дресиран тюлен, който е направил номера с топките. Чувствах се някак потиснат от тази атмосфера на безплодни спорове. Дръпнах една дълга реч на развален френски, в която си признах, че не съм критик, че винаги съм бил пристрастен и предубеден, че не почитам нищо друго освен това, дето харесвам. Заявих, че съм невежа, което те енергично се опитаха да отрекат. Добавих, че предпочитам да им разкажа някаква история. И започнах — за просяк, който се бе помъчил да изкрънка от мен десет цента една вечер, докато отивах към Бруклинския мост. Обясних им как машинално му бях отказал, а после, след като извървях няколко метра, изведнъж ми мина през ума, че човекът ме беше помолил за нещо, изтичах обратно и го заговорих. Ала вместо да му дам десет цента или четвърт долар, което спокойно можех да сторя, му казах, че съм без пукната пара и че просто съм искал да го знае, нищо повече. А той възкликна: „Сериозно ли бе, приятел? Е, щом е така, с удоволствие аз ще ти дам десет цента“. Позволих му да ми ги даде, благодарих му сърдечно и си продължих.
75
Йероним Блажени (ок. 347–420) — високообразован християнски учен, чието дело е каноничният превод на латински на Библията, известен под името Вулгата. В иконографията често бива изобразяван като старец с бяла брада, наведен над книгите. — Б.р.