Историята им се видя интересна. Значи, тъй било в Америка? Странна държава… там всичко било възможно.
— Да — кимнах, — много странна. — И си помислих колко бе хубаво, че вече съм далеч и ако е рекъл Господ, никога няма да се върна.
— А кое е това, дето толкова ви харесва в Гърция? — попита някой.
Усмихнах се.
— Светлината и бедността — отвърнах.
— Вие сте романтик — заключи мъжът.
— Да. Достатъчно съм луд да вярвам, че най-щастливият човек на света е онзи с най-малко потребности. И също така вярвам, че ако имаш светлина, каквато вие тук имате, всичко грозно ще бъде унищожено. Като дойдох в страната ви, аз разбрах, че тази светлина е свята: за мен Гърция е свята земя.
— А не видяхте ли колко е беден народът, как окаяно живее?
— Виждал съм и по-окаян живот в Америка — отговорих. — Бедността сама по себе си не прави хората окаяни.
— Казвате го, защото разполагате с…
— Казвам го, защото цял живот съм бил беден — рязко възразих. — И сега съм беден — добавих, — имам само колкото да се върна в Атина. Когато стигна там, ще мисля как да намеря още. Не парите ме хранят, а вярата в собствените ми сили. Духом аз съм милионер и може би това е най-хубавото в Америка — вярата, че отново ще се изправиш.
— Да, да — възкликна Цуцу, пляскайки, — ето кое й е хубавото на Америка: вие не познавате чувството за поражение. — Напълни отново чашите и стана, за да вдигне тост. — За Америка! — изрече той. — Да пребъде!
— За Хенри Милър! — обади се друг. — Защото той вярва в себе си.
Добрах се до хотела точно навреме. Утре вече почвам оризовата диета. Лежах в леглото, зяпайки мъжете с навити ръкави отсреща. Гледката ми напомняше мрачните тавани близо до Бродуей Сентръл Хотел в Ню Йорк — на Грийн или Блийкър Стрийт примерно. Зоната между едрия капитал и унизителното пълзене в краката му. Хартиени плъхове… целулоидни якички… канап… мишеловки. Луната се носеше сред облаците. Африка е близо. На другия край на острова — място, наречено Фестос. Докато се унасях в дрямка, мадмоазел Сведенборг почука на вратата и ми съобщи, че шефът на полицията е звънял по телефона. „Какво иска?“, попитах. Тя не знаеше. Разтревожих се. Изпадам в паника от самата дума „полиция“. Веднага скочих да проверя в портфейла си за permis de sejour77. Огледах го, за да съм сигурен, че е en regle78. Защо ли се интересуваше от мен това копеле? Дали щеше да ме пита колко пари имам? На такива забутани местенца винаги измислят разни дреболии, та да те тормозят. Vive la France!79, промърморих разсеяно. Хрумна ми нещо друго. Наметнах си халата и обиколих етажите, за да съм сигурен, че ще мога бързо да открия тоалетната, ако ми се наложи. Бях жаден. Позвъних и попитах дали имат минерална вода. Камериерката не можа да ме разбере. „Вода, вода“, повтарях, оглеждайки се напразно да открия бутилка, та да й покажа какво ми е нужно. Тя изчезна и след малко цъфна с кана леденостудена вода. Благодарих й и изгасих лампата. Езикът ми бе пресъхнал. Станах и си навлажних устните, боейки се да не би някоя капка да попадне в пламналото ми гърло.
На следващата сутрин се сетих, че бях забравил да намина покрай канцеларията на вицеконсула за книгата, която ми беше обещал. Отидох и го изчаках да се появи. Дойде, преливащ от щастие. Вече я бил надписал; искаше непременно да му се обадя веднага щом я прочета и да му кажа какво мисля за нея. Намекнах, колкото се може по-деликатно, за проблема си с ориза, след като той се бе опитал да ме накара да посетим колонията на прокажените80, намираща се наблизо. Варен ориз? Нищо по-лесно. Жена му щяла да го приготвя всеки ден — с удоволствие. Бях трогнат от готовността му да ми помогне. Помъчих се да си представя френски чиновник да ми говори по този начин — просто невъзможно. Напротив, дори си спомних за французойката, която държеше магазинчето за цигари в квартала, в който бях живял няколко години, и как един ден, когато не ми достигаха две су, тя бе измъкнала цигарите от ръцете ми и се бе разкрещяла панически, че не можели ей така да дават на вересия, че щели да се разорят и прочее от тоя род. Сетих се и за случката в едно бистро, където също бях редовен посетител, как ми бяха отказали да ми заемат двата франка, които ми трябваха, за да си купя билет за кино. Спомних си как бях побеснял, когато жената на касата се престори, че не е собственичката, а просто касиерка, как бях изгребал дребните от джоба си, само за да й докажа, че имам пари в себе си, и захвърляйки ги на улицата, бях извикал: „На, ето, плюя на въшливите ви франкове!“. А келнерът мигом бе изтърчал навън и бе започнал да събира скапаните монети.
80
Спиналонга, или Островът на прокажените, който се намира в залива Елунда, близо до Крит. Краят на изолацията настъпва през 1957 г. — Б.р.