Гърция е това, дето всеки знае, даже in absentia102, даже и децата, идиотите или още неродените. Тя е това, което предполагаш, че Земята би могла да бъде, ако й е бил даден шанс. Тя е подсъзнателният праг на невинността. Тя е каквато е била от раждането си, гола и открита. Не е потайна и недостъпна, не е страховита, не е предизвикателна, не е претенциозна. Тя е създадена от земя, въздух, огън и вода. Променя се със сезоните, хармонично, в един плавен ритъм. Тя диша, зове, откликва.
Крит е нещо различно. Крит е люлка, инструмент, вибрираща епруветка, в която е бил извършен вулканичен експеримент. Крит може да успокои съзнанието, да усмири кипежа на мисълта. Толкова дълго и пламенно бях копнял да видя Крит, да докосна пръстта на Кносос, да зърна избледнелите стенописи, да стъпя там, където „те“ са вървели. Пренасях се в Кносос, без да се замислям за останалата част от Крит. Отвъд Кносос за мен не съществуваше друго освен безкрайна австралийска пустош. Не знаех, че Омир е възпял стоте града на Крит, защото така и не се хванах да прочета Омир; не подозирах също така, че находки от минойския период са били открити в гробницата на Ехнатон103. Знаех, или по-скоро вярвах, единствено, че тук, в Кносос, на остров, дето днес едва ли някой смята да посети, двайсет и пет или трийсет века преди зората на онова разочарование, наречено християнство, е било положено началото на един начин на живот, в сравнение с който всичко, което оттогава насам се е случило в западния свят, изглежда бледо, хилаво, призрачно и обречено. Западният свят, казваме ние, без дори да се сетим да вземем под внимание другите велики социални експерименти, извършени в Южна и Централна Америка, неизменно пренебрегвайки ги в бързите си исторически проучвания, като да са били случайни, и прескачаме от Средновековието към откриването на Америка, сякаш клетият разцвет на северноамериканския континент бележи продължението на линията на истинския възход в човешката еволюция. Седнал на трона на цар Минос, аз се почувствах по-близо до Монтесума, отколкото до Омир или Праксител, или Цезар, или Данте. Гледайки минойските надписи, си спомних за легендите на маите, които бях виждал в Британския музей, врязали се в паметта ми като най-удивителните, най-естествените, най-изкусните калиграфски образци в дългата история на писмеността. Кносос или това, дето се е случило тук преди почти петдесет столетия, прилича на главината на колело, на което са били напасвани много спици, само за да изгният по-късно. Колелото е било великото откритие; сетне хората са се изгубили в лабиринт от дребни изобретения, просто допълнения към великия първичен факт на самата революция.
Някога островът е бил осеян с крепости, бляскавата главина на колело, чието великолепие е хвърляло сянката си върху целия познат свят. В Китай се е разгръщала тамошна велика революция, също и в Индия, в Египет, в Персия; една е давала отражение върху друга, което е засилвало пронизващия им блясък; имало е ехо и отзвук. Вертикалният живот на човека бил непрестанно разпенван от революциите на тези огромни блестящи колела от светлина. Сега е тъмно. Никъде в неимоверно разширилия се свят няма и най-дребен признак или свидетелство за въртене на колело. Последното колело се е разпаднало, с вертикалния живот е свършено; човекът е плъзнал по лицето на земята във всички посоки като лишей, унищожавайки сетните проблясъци светлина, сетните надежди.
Върнах се в стаята си, решен да се гмурна във великата непозната шир, която наричаме Крит, в древността — царство на Минос, син на Зевс, роден тук. След като колелото е рухнало, а и преди това несъмнено, всяка педя от тази земя е била завоювана, завладявана отново и отново, продавана, разменяна, залагана, обявявана на търг, сривана с огън и меч, грабена, плячкосвана, управлявана от тирани и демони, обръщана в друга вяра от фанатици, предавана, откупвана, опозорявана от днешните велики сили, опустошавана и от цивилизовани, и от дивашки орди, осквернявана от кого ли не, преследвана безмилостно до смърт подобно на ранено животно, докарвана до ужас и безумие, захвърляна без дъх от ярост и безсилие, отбягвана като прокажена и оставена да угасне в собствения си тор и тлен. Такава е била люлката на нашата цивилизация, когато най-сетне са я напуснали и завещали на нещастните й нисши обитатели. Това, което е било родината на най-могъщия сред боговете, люлката и майката, и вдъхновението на елинския свят, най-накрая било анексирано и не толкова отдавна превърнато в част от Гърция. Каква жестока пародия! Каква злочеста съдба! Тук пътешественикът трябва да сведе глава от срам. Това е Ноевият ковчег, оставен на върха, на сушата от отдръпващите се води на цивилизацията. Това е некрополът на културата, бележещ великия кръстопът. Това е камъкът, който в крайна сметка е бил даден на Гърция да го преглътне. За да бъде последван няколко години по-късно от друг, още по-ужасен дар, възмездието на велик осакатен член, хвърлен в морето с огън и кръв.