— Благодаря. И скромен.
— Ау! — възкликна Мегън.
— Помисли — подкани я Лийф, — причината за късмета ни да бъдем изследователи сътрудници е преди всичко в това, че те са открили у нас нещо, което ни отличава от нормалното поведение. Може би е, че сме по-склонни да се хвърлим в нещо непознато от другите. Ако се откажем, защото така ни било казано…
— Ако бяхме редовни служители на Компютърната полиция, щяхме да изпълняваме всичко, каквото ни кажат, Лийф! Дисциплината…
— По дяволите дисциплината — провикна се Лийф. — Е, не исках да кажа това. Но ние не сме редовни служители. Това ни дава известна…
— Свобода? — скара му се тя.
— Мегън, казвам ти, че в този случай съм прав. Знаеш, че е така. Затова ме зяпаш толкова странно. Трябва да се видиш отстрани.
Тя го погледна разколебана. Да пренебрегне „предложението“ на Уинтърс беше в противоречие с нейните принципи. Разбираше загрижеността му. Знаеше какво биха казали родителите й, ако им разкажеше какво се беше случило. Но в момента нямаше значение дали изобщо смята да им разкаже. „Може би по-късно. Но сега… трябва да реша сама“.
— Ами… — каза тя.
— Освен това проблемите ни не са свършили — продължи Лийф. — Аргат или който и да е все още е там. Обзалагам се, че той, тя, те или то…
— Обзалагам се, че е той.
— Е, както и да е. Те все още държат на прицел хора. Какво ще кажеш за другите двама благородници Фетик и Морн? Ако се съди по това, което тя каза миналата вечер, има вероятност те да бъдат следващите обекти. Помисли, Мегън! Който и да върши тези неща, той вече не чака някой да победи Аргат, за да го нападне. Дали това е самият Аргат или някой, който използва някакво необикновено прикритие…
— Това, което все още не мога да разбера, е защо изобщо постъпва така.
— За да си отмъсти — предположи Лийф, — а може нападателят да е луд. Няма значение, това тепърва ще се изясни. Но каквато и да е причината и който и да е извършителят, той вече започва да става нетърпелив. Хората биват нападани, преди още да са атакували Аргат, още щом има вероятност той да бъде победен.
— Да, разбирам логиката ти. И какво ще правим? Да отидем и да се опитаме да ги предупредим ли? За кои кралства ставаше дума?
— Еринт и Едлея — отвърна той. — Имам съвсем слаба представа за тях. Те са северните съседи на Орксен. Разполагам с достатъчно точки за транзитирането ни дотам. Можем да отидем още тази нощ. Едва ли ще започнат война веднага. Възможно е да ги…
— Какво? Да ги накараме да се откажат от кампанията, която са подготвяли и която толкова биха искали да осъществят? Това ще е голям номер.
— Поне трябва да опитаме. Миналата вечер не положихме всички усилия и видя какво стана. Да не искаш и новите обекти да бъдат избутани от шосето или да стане нещо по-лошо? А какво ще стане с другите, които скоро може да се окажат в подобно положение? Това се отнася и за други играчи, които искат да се опитат да победят Аргат. След онези двамата те също ще бъдат заплашени. Ако успеем да открием кои други играчи имат намерение да се сражават с него, може да открием и някаква друга обединяваща ги черта, някакви данни, които биха могли да ни отведат до извършителя. И аз го искам. Искам го — повтори Лийф тихо.
Мегън бавно поклати глава. Не й се случваше често да изпита желание за физическо насилие. Дори когато от време на време се стигаше до ситуации, в които би имала извинение да постъпи така и да натъркаля братята си на земята. В такива случаи тя най-вече се забавляваше да гледа физиономиите им и да им напомня, че в живота не всичко е предвидимо. Но сега, сега усещаше нещо непознато. Чувстваше се така, като че ли иска да набие някого. Особено онзи, който бе станал причината Елбай да постъпи в болница — бледа, с кислородна маска, която закриваше хубавото й майчинско лице.
— Слушай — каза Лийф, — направи доклада си за Уинтърс. Когато го свършиш, нагласи компютъра си така, че да му го изпрати в посочен от теб час тази вечер, след като вече ще бъдем в Сарксос. Или след като сме излезли.
— Лийф, не мога тази вечер — предупреди го Мегън. — Нали ти казах, че имаме семейна…
— Сега имаме извънредни обстоятелства — настоя Лийф. — Не можеш ли да направиш едно изключение?
Тя се замисли, представи си замисленото лице на майка си.
— Бих могла — съгласи се Мегън, — но обикновено не го правя.
— Хайде, Мегън, важно е. Не става въпрос само за тези хора. — Той я погледна изпитателно. — Какво мислиш да правиш, когато свършиш училище?