Обаче на хората от Еринт не се харесваше идеята да станат нечия буферна зона. Когато Аргат за първи път се опита да ги присъедини към владенията си, те се сражаваха и го отблъснаха. Миналата година се случи същото. Обаче тогава Аргат допусна за втори път една и съща грешка, предприемайки атаката си в най-неподходящото време, което жителите на Еринт познаваха като никой друг. Дори през лятото тези сякаш задрямали скалисти върхове често се покриваха с облаци и като че ли освирепяваха. В долината с писък връхлиташе убийствен вятър. Това беше онзи ужасно горещ вятър, който се спускаше над северните върхове на планината и караше няколкото малки глетчерни езера да пощуреят. Той докарваше гръмотевични бури, които сякаш изпитваха патологично желание да поразяват със светкавиците си войската на нашественика.
Малкият Еринт беше костелив орех. Не че не можеше да бъде строшен, а и неговите лидери не се заблуждаваха, че подобна възможност е изключена. Знаеха много добре каква е мощта на Аргат на север. Никога нямаше да могат да го нападнат сами. Обаче сега нещата може би щяха да се променят…
И така Лийф застана пред отворената градска порта, оглеждайки мястото и стражите пред нея. Те се бяха подпрели на правите си, остри алебарди и невъзмутимо го разглеждаха. Бяха едри, тъмнокоси мъже с груби черти — типична еринтска порода, които предпочитаха кожените пред платнените дрехи. Лийф им кимна. Беше му ясно, че вече го бяха преценили като безобиден и приятелски настроен, в противен случай отдавна щеше да лежи проснат на земята, а в корема му щеше да стърчи забита някоя грамадна отварачка за армейски консерви. Стражите му кимнаха достатъчно благосклонно и той мина през портата.
Устройството на Еринт наподобяваше това на Минсар, но върху много по-малка площ. Освен това отвъд най-външната, пета крепостна стена нямаше никакви постройки. Пекарите и кожарите се намираха в най-отдалечения край на пространството между четвъртата и петата стена, а отвъд нея нямаше палатки и временни постройки, по простата причина че някоя от внезапните летни бури, съпроводени с поройни дъждове, можеше да ги запрати от Еринтския хълм право в реката. Пазарният площад, който беше зад третата стена, беше буквално претъпкан от палатки, чергила, сергии и бали. В Еринт всеки ден беше пазарен. По протежение на единствения път, който минаваше през долината, се въртеше оживена търговия. Хората от низината идваха тук да купуват метал и животински кожи, някое и друго буренце с планинско масло или пък от прочутото глетчерно вино.
Вече беше твърде късно и глъчката беше започнала да стихва. Все още тук-там можеше да се чуе „Купете от моята бира!“ или „Кожи, тук продаваме добри кожи, без дупки“. Обаче това се правеше някак вяло. Изглежда, всички мислеха, че е дошло време да потърсят нещо за ядене и пиене. Единственият постоянен звук беше: дзън-дзън, който беше познат на Лийф. Той леко се усмихна и се запъти между сергиите натам, откъдето идваше звукът.
Тук, където се добиваше желязо, мнозина разбираха по малко от ковашкия занаят, но беше трудно да се намери добър ковач, а още по-трудно истински майстор. Те предпочитаха да пътуват и да се въртят около местата, където се печелеше по-добре. Само най-добрите се задържаха за постоянно някъде и разчитаха, че клиентите им ще бият път до вратите им заедно с конете си. Този майстор обаче беше доста добър.
Лийф си проправи път през онази част на пазара, която беше запазена за месарите, мина покрай последните заклани говеда, които висяха на ченгели, огрявани от следобедното слънце, с въртящи се наоколо облаци от мухи и стигна до една извивка на крепостната стена, където някой беше оставил разпрегната каруца. Точно оттук идваше звукът. Наблизо, до единия край на каруцата стоеше грамаден, търпелив, бял кон, чиито юзди бяха завързани за метална халка за стената. Точно пред коня върху плоча от еринтски камък имаше наковалня. Дребен рус мъж, облечен в износена платнена риза, изтрити кожени бричове и дебела кожена престилка чукаше една подкова, която току-що беше извадил от портативното огнище. Беше го свалил от каруцата и го беше поставил близо до наковалнята. Мехът за разпалване на огъня стоеше наблизо, за да му бъде под ръка. Ковачът спря за момент, за да вземе с клещите подковата и да я зарови отново между въглените. Когато я извади червена, с цвят череша, той я постави върху наковалнята и отново я заудря с чука.