Родригес ги погледна изпитателно.
— Направете каквото можете… но бъдете предпазливи. Не мога да бъда отговорен за действията ви. Преди влизането ви във виртуалния свят вие сте подписали декларация, че го правите доброволно.
— Не се безпокойте, разбираме нашата отговорност — успокои го Мегън. — Ще се справим…
— Добре. Ето, вземете това. — Той бръкна в джоба си и извади един знак с издълбана буквата „S“ върху него. Не беше рубинен, но от чисто злато или поне така изглеждаше. Ще работите заедно, затова го вземете със себе си. Ако ви е нужно нещо от системата… информация за други играчи, естествено в рамките на разумното, или пък някои допълнителни умения… Ти например си магьосник, знаеш как стават тези работи, обърни се към системата. Тя ще ти ги предостави. Може да ми оставяте съобщения по имейла или пък да говорите с мен, ако съм в играта.
— Благодарим. Това наистина е…
— Не ми благодарете. Аз трябва да ви благодаря за това, което правите. Има още няколко души като вас, които извършват тайно разследване. Мисля, че ако тези, които разследваме случая, сме повече, толкова по-добре. Но междувременно бъдете внимателни.
— Ще внимаваме — обеща Лийф.
Родригес се изправи.
— Е, добре… Там, където живея, е вече късно. Трябва да вървя. Още веднъж ви благодаря.
Те му кимнаха за довиждане. Родригес им махна, след това се чу едно „пук“ от изместения въздух и той изчезна.
Лийф и Мегън се спогледаха.
— Не е Лейтърън, мамка му — изруга Лийф.
— Отново сме там, откъдето започнахме — каза Мегън.
Те станаха, излязоха от „Овнешкия врат“ и внимателно затвориха вратата след себе си.
Сутринта Уейленд ги чакаше на пазарния площад, събрал багажа си и готов за път. Беше си сложил „пътната шапка“, която Лийф помнеше. Беше голяма и доста смачкана, с мушнато в нея проскубано перо. Приличаше на нещо средно между изпаднал мускетар и безработен норвежки бог.
— Днес още не съм ходил във Високата къща — каза той, като ги водеше към следващия вътрешен кръг на града. — Мисля обаче, че няма да бъде трудно да намерим стария Талд, иконома. Той ще ви заведе при лорда. Фетик не от тези, които държат на официалностите. По тези места те не са на почит. Хората не биха ги спазвали.
— Мислех, че тук обичат церемониите — обади се Лийф. Имат своя Зимен фестивал, когато изгарят сламено чучело, а и празник на Пролетната лудост, когато в продължение на три дни всички са пияни.
— Вероятно старият Талд няма да държи много на протокола — каза Уейленд, когато минаха през портата, водеща към следващия кръг. Той махна за поздрав на някакви познати, покрай които минаваха. — Той е свестен човек, няма да имате неприятности с него.
Мегън погледна към Уейленд, малко озадачена от това внезапно безразличие. Но в това време той мина през една друга порта, която се изпречи пред тях, следван от Лийф. Тя сви рамене и тръгна след тях.
Най-вътрешната крепостна стена на Еринт беше самият стар замък, изграден от големи скали от глетчера, нарязани на правоъгълни блокове, сякаш са били от сирене.
— Как тогавашните хора са успели да го сторят все още е загадка — каза Уейленд, като погледна стените. — Днес никой не може да направи подобна магия.
— Може да са го направили с лазер — обади се Мегън, като гледаше гладките ръбове на блоковете и повърхността им, която изглеждаше като полирана, без да са били подложени на специална обработка. Когато влязоха вътре, тя се възхити на таланта на човека, който беше отделил толкова много време за детайлите в целия създаден от него свят. Това не беше само една сложна и необикновено майсторски свършена работа. Беше мистерия, една загадка. Тук човек би могъл да прекара часове от свободното си време, опитвайки се да разбере дали Род е разхвърлял безразборно детайлите, или е искал да им предаде някакво скрито значение. Същевременно съществуваше и възможността да не е имал намерение да им придава каквото и да било значение, а това да е било просто една шега, която според Мегън беше напълно в стила на Създателя.
— Едно е сигурно — че е много красиво — каза Уейленд и ги поведе нагоре към вратите на замъка, които бяха отворени. Отвън, в предния му двор, хората бяха прострели пране да се суши на слънце, а един едър, червендалест човек, облечен в тъмносини дрехи, се разхождаше с явно началнически вид, като размахваше ръце и даваше заповеди. Когато тримата се приближиха, той веднага се обърна строго към Уейленд: