— Това пътуване до днес беше скрито от мен, господарю. Предполагам, че магьосникът Рерин, когото виждаш до кралицата, е направил заклинание, за да попречи на моите далеч виждащи летящи очи.
Тотила само изръмжа. Не знаеше как да отвърне на възраженията на магьосника. После изведнъж извика:
— Сега попадат в клопката!
Наблюдаваше възбудено как бойците на Елкуина застават в кръг около своята кралица и се подготвят да продадат живота си на висока цена.
— Няма да могат дълго да я защитават — отбеляза Тотила, когато снегът почервеня от кръв. — Това означава, че ще трябва да я взема от Одок. — Тотила загриза нокът от раздразнение. — Ами ако той й направи дете преди да го убия? Това ще бъде лошо, магьоснико.
— Наблюдавай какво става сега — каза магьосникът. Също така неочаквано, както беше започнал, боят престана. Зрителният ъгъл се промени, сякаш птицата бе обърнала глава. На хълма над бойците стоеше мъж и, изглежда, викаше, макар че те нищо не можеха да чуят.
— Какво става? — зачуди се Тотила. — Кой е този младеж? Не, това е зрял боец, въпреки че няма брада. От коя страна е?
— Ако се съди по вида му — отвърна Илма, — е от Кимерия. Моят народ добре познава кимерийците. Те живеят в една планинска страна на запад от Хиперборея. Богът им се нарича Кром. Кимерийците не владеят магьосническото изкуство, макар че като бойци са ненадминати.
— Моите мъже също са ненадминати бойци — промърмори Тотила, — а аз съм най-добрият от всички. Какво търси тук този кимериец?
— Гледай сега. Това е най-интересното. — Двамата наблюдаваха как един от бойците на Одок отиде да посрещне странника.
— Двубой! — възкликна весело Тотила. — Това е Аджилулф, най-добрият меч на Одок. Добър боец, но много приказва. — Те видяха първата размяна на удари. — И двамата се бият добре — отбеляза критично Тотила. — Сега вече се опознаха. Следващата схватка трябва да доведе до развръзка. — Докато гледаха объркващата вихрушка от удари, Тотила се удряше по бедрата от възторг. — Право каза, магьоснико! Този е много опитен боец.
Останалата част от битката им донесе радост; сетне те видяха как телата на убитите бяха натоварени, как страшникът се качи на един кон и тръгна с охраната на Елкуина. А след това не остана нищо освен вдървените тела на хората на Одок, почервенялата земя и тихо падащия сняг. Картината във водата изчезна.
— Значи Елкуина има нов боец — заключи Тотила и подръпна брадата си. — Ще трябва да се срещна с него. Вече много години не мога да намеря достоен противник. Освен това — той погледна наметалото си — единствено черният цвят липсва на наметалото ми от скалпове на вождове. Такава буйна дълга коса, каквато има този скитник, ще бъде по-добра за яка дори от зимна вълча кожа.
— С този звяр в охраната — каза Илма — ще е доста трудно да хванеш Елкуина. Защо за момент не забравиш за нея и не се насочиш към Одок? Днес той е загубил много мъже и е по-слаб от всякога.
Тотила се замисли за момент.
— Не, ще го направим както съм ти казвал, магьоснико. Когато тръгна на юг, това ще бъде голям поход, и ще стигна чак до границите на Замора и Туран. Ще погълна Одок и неговото племе както рибата налапва насекомо над водата.
Илма знаеше, че тези въжделения надхвърлят възможностите дори на човек като Тотила. Северът просто нямаше достатъчно хора за удържане на такава голяма територия повече от няколко години. И все пак той желаеше да направи Тотила най-великия крал на Севера. И можеше да го направи.
— Ако желаеш, мога да направя някои заклинания, господарю. Магии, с чиято помощ ще използуваме съюзници, които ще изпълняват всички мои нареждания. Мои слуги ще са ледените великани на Севера и мъртъвците под снеговете.
— Не ме интересува какво ще правиш — отвърна Тотила. Не желаеше да слуша повече. — Просто се погрижи всичко да е наред. Ако ми помогнеш да пленя тази жена и да я направя моя кралица, ще те възнаградя богато.
— Бъди спокоен, господарю — увери го Илма. — Върни се в двореца и пирувай с бойците си. Аз ще бъда зает тук до зори, утре през деня и през следващата нощ. А сетне… ще видим.
Тотила го остави и се отправи към двореца. Зад него Илма разбърка водата с жезъла си и започна високо, тайнствено да напява. Извън горичката беше станало още по-студено.
Четвърта глава
Битката с мъртъвците