Кралицата се обърна към него, свъсила застрашително вежди, но Рерин отново я успокои с жест.
— Магьосник, младежо. Прави черни магии за торманския крал Тотила. Миналата нощ, когато напуснах залата след пиршеството, надуших във въздуха магия. Огледах небето, но не можах да открия неговите свраки-помощнички. Тогава разбрах, че магията му е в самия въздух около нас. Веднага дойдох тук и цяла нощ се мъчих да открия естеството на тази магия.
— И какво откри? — попита Елкуина.
Конан се разтревожи. Не обичаше магиите. Колибата на този старец беше пълна с неща, които го смущаваха. По гредите на тавана бяха окачени китки сушени билки. Наоколо лежаха в безпорядък малки препарирани животни, които не живееха по тези места, инструменти от бронз и стъкло, чиято изработка не познаваше.
— Илма е разбудил ледените великани, господарке. Вече си се уверила в това. Освен това подготвя някаква гадост, която засега не мога да разбера.
— Да не би да възнамерява да ни отслаби като направи да измръзнат животните ни и да осакатее народът ни?
— Не виждам как може да стане това — отвърна старецът. — Този жесток студ ще засегне не само нас, но и хората на Тотила. Страхувам се, че подготвя нещо много по-лошо от студа.
Елкуина стана и се обърна да излиза.
— Отивам да огледам крепостта, Рерин. Трябва да бъдем готови, ако ни сполети друго нещастие. Искам тази нощ ти да бъдеш в двореца заедно с другите. Докато стават такива неща, не искам никой от хората ми да спи извън стените на двореца.
— Но, Елкуина, ако искам да ти служа както трябва…
— Тази нощ ще прекараш вътре — каза тя с тон, недопускащ никакви възражения, и старецът покорно се поклони.
Последвана от Конан, кралицата излезе навън на режещия вятър и започна да дава нареждания. Кимериецът неохотно призна пред себе си, че тя командва като професионален командир. Докато другите се занимаваха с добитъка и пренасяха фураж, Елкуина заповяда на Конан да възседне коня и да замине заедно с още трима души, по един от всеки отред, да огледат внимателно отдалечените укрепени селища и чифлици, както и малките селища в горските сечища, на които тя беше кралица. Трябваше да отидат колкото може по-далеч, но да се върнат преди мръкване.
Яздиха продължително в студа по заснежени хълмове и през тъмни гори. Тук-там видяха замръзнали малки горски животни, заварени на открито през нощта.
— Не ми харесва това — каза Зигеър, когато по пладне спряха, за да дадат на конете възможност малко да отдъхнат. — Горските животни би трябвало да предугадят идването на големия студ, макар нашите притъпени сетива да не могат да го усетят. Много пъти съм виждал студ нетипичен за сезона, но никога такъв, който да изненада дивите животни.
Конан кимна, но не каза нищо.
Когато се върнаха, слънцето вече се спускаше зад западните хълмове. Докато слизаха вдървено от конете, Елкуина излезе да изслуша рапорта им.
— Повечето фермери и селяни понасят доста добре студа, господарке — докладва Зигеър. — Само в три от отдалечените укрепени селища съобщиха за измръзнали животни. Може би едно от десет е умряло от студ.
Кралицата изслуша тези думи с тъжно изражение.
— Можеше да е и много по-лошо. От битката с хората на Одок и студа изгубих повече от сто души. Отслабени сме, но тази нощ хората ще бъдат подготвени…
Когато Елкуина спомена за боя от предния ден, Конан погледна под стрехата на площадката покрай стената. Там лежаха увити в одеяла тела, полузасипани със сняг.
— Не ги ли погребаха днес? — попита той.
Елкуина проследи погледа му.
— Мъжете се опитаха да изкопаят гробове, но земята е замръзнала надълбоко. Ако през следващите дни не настъпи размразяване, тази зима няма да можем да ги погребем. Утре специално за тях отвъд стената ще построим дом на покойниците. Без съмнение в него ще има и други мъртви, загинали от студа. — Елкуина беше тъжна, но твърда. Смъртта и липсата на състрадание бяха обичайни за Севера и всеки владетел трябваше да може да приема и двете. Тя се обърна към Конан: — Вашата група беше последната, която чакахме да се прибере. Затворете портата и се погрижете за конете си, после елате при нас в залата.
Тази вечер имаше храна, но не пиршество. Докато не се изяснеше дали студът е каприз на природата, или предвестник на ужасна зима, се налагаше да минат на по-скромни дажби. На огъня нямаше пушено месо и всички трябваше да се задоволят с хляб, сирене и топла каша, а бирата беше ограничена до три половници на човек.