Събуди се скована от студ и схваната от болка. Цялото й тяло беше ожулено и изподраскано, беше измръзнала до кости, но си беше отпочинала и с бистър ум. Нощ като тази, която беше прекарала, би убила или най-малкото сериозно изтощила една благородничка от по-цивилизованите части на света, но в ледения Север дори кралиците бяха здрави като стомана.
Тя се събуди и зяпна от изненада, защото видя наблизо до себе си едно средно голямо дърво. Когато си беше легнала, го нямаше, а сега беше само на няколко крачки от нея. То стоеше върху многобройни преплетени корени и Елкуина с изненада откри, че корените се движат почти незабележимо бавно. Дълги, трънливи, подобни на лози стебла висяха от клоните му и тя ни най-малко не се съмняваше в тяхната цел.
Елкуина бързо стана и се отдалечи от застрашаващото я дърво. Сега на дневна светлина видя, че се намира в подножието на планина. Върху склоновете се издигаше голямата постройка, която беше видяла още когато беше в ръцете на демоните. Това й се струваше невъзможно, защото тогава постройката изглеждаше на много левги, а при бягството си тя би могла да измине само малка част от това разстояние. Дали това не бе друг подобен дворец, на друга планина? И все пак Елкуина беше сигурна, че когато избяга, наблизо нямаше никакви планини. Това беше нова загадка, но тя я изхвърли от ума си. Във всеки случай нямаше никакво намерение да отива близко до тази твърдина. Изглеждаше зловеща, а тя нямаше желание да се среща с хората, които живееха в този дворец.
Изгряващото слънце, засега изглеждащо нормално, постепенно я затопли. Беше много гладна, но какво би се осмелила да яде? На такова място, където дърветата ходеха и ядяха живи същества, как би могла да знае кои неща не са отровни? Тя нямаше оръжие да ловува, нито пък умееше да поставя капани, нямаше кукички, нито конец или мрежа за риболов. Вярно, можеше да изтърпи много лишения, но ако днес не хапнеше нещо, щеше да се изтощи, щеше да стане още по-слаба, а с това и по-лека плячка.
Най-после след уморително спускане почти стигна до равнината. И неочаквано чу зад себе си силен шум. Тъкмо пресичаше една поляна и се прокле за небрежността си. Трябваше да заобиколи поляната, придържайки се до края на гората. Дърветата можеше да са опасни, но поне, изглежда, не можеха да хващат движеща се плячка. Елкуина се затича към гората, но изведнъж видя на поляната да излиза някакво изплашено животно. Беше голямо колкото кон и имаше извити като лира рога. Кожата му беше изпъстрена с бяло и кафяво. То тичаше право към нея, но от въртящите се на всички страни очи Елкуина заключи, че животното не я вижда, и разбра, че е преследвано.
Още не беше достигнала дърветата, когато на горската поляна се появиха ловците. Бягството вече беше немислимо. Приличаха на хора, а животните, които яздеха, като че ли бяха коне, но тя не беше съвсем сигурна. Ездачите бяха облечени в чудновати пъстроцветни дрехи от кожа, плат и метал. Лицата им бяха скрити зад причудливи маски. Конете им също бяха завити в ярки чулове, а главите им бяха накичени с еленови рога и странни украшения, очевидно изкуствени, така че се виждаха само копитата, които, като се изключеха ярките цветове, приличаха на истински конски копита.
Един от ездачите опъна късия си лък и стрелата се заби в бягащото животно. То политна няколко крачки и се строполи почти в краката на Елкуина. Непознатите оживено заприказваха. Говорът им звучеше като цвърчене на птици. Един от тях, изглежда, се обърна към нея.
Тя поклати глава.
— Не те разбирам.
Те като че ли се изненадаха. Онзи, който се беше обърнал към нея, свали покритата си с пера ястребова маска. Очите му приличаха на безизразни сребърни топки, а кожата му беше бяла като мляко.
— Ти от света на хората ли си? — попита той. Усмивката му разкри малки равни зъби.
— Какъв друг свят съществува? — отвърна тя.
Всички като че ли намериха това за много забавно и гръмогласно се разсмяха с висок, чуруликащ смях. Останалите също свалиха маските си. Всички толкова си приличаха, че биха могли да минат за братя. Някои, изглежда, бяха жени, но поради тежките им странни костюми полът им трудно можеше да се определи.
Откъм дърветата се появи група джуджета, но ездачите не им обърнаха никакво внимание. Джуджетата, без да проявят никакво любопитство, се заеха с голямо умение да разсичат убитото животно.