— Новата ми играчка — измърка Сариса.
Седма глава
Адският скорпион
— Как можеш да си сигурен за посоката в това проклето място? — попита Конан. Вече трети ден двамата със стария магьосник вървяха из Преместващата се страна и непрестанните промени в терена объркаха напълно кимериеца.
— Първият урок на това място — обясни Рерин — е да не се доверяваш на сетивата си. Гласовете на дърветата и животните ми казват къде се намираме и накъде трябва да вървим.
— Никога не бих се доверил на тези дървета, ако чуя да произнасят името ми, дори да разбирах техния език! — Той небрежно отсече със сабята си едно клонче от близкото дърво. — На дървета, които ядат хора, не трябва да се вярва.
Рерин се засмя: нещо съвсем рядко за него.
— Толкова ли е странно, че тези дървета ядат хора? В края на краищата ние изхождаме от идеята, че хората трябва да ядат растения. Защо растителният свят тук да не се радва на обратното?
— Не е естествено — продължи Конан. — С животни, които ядат хора, мога да се справя. Бих могъл да изляза дори срещу канибали, но растенията трябва да си стоят добре вкоренени в почвата, а не да се разхождат и да търсят плячка. — Те бяха прекарали две безсънни нощи заради застрашителната флора на Преместващата се страна.
— Животните тук могат да бъдат още по-лоши — каза Рерин. — Изненадан съм, че досега срещнахме толкова малко.
Стомахът на Конан изкъркори.
— Бих желал скоро да срещнем някое от тях. Нямам ни копие, ни лък, но съм толкова гладен, че мога да преследвам някоя сърна само със сабя.
Поради мекия климат Конан беше свалил всичките си дрехи с изключение на туниката от вълча кожа и гамашите. Останалата част и ризницата бяха завити в наметката и вързани здраво на гърба му. Сабята и камата беше закачил на колана си.
Вървяха към залеза, независимо какво можеше да означава това тук. Пресичаха дълбока планинска клисура. Потокът на дъното й течеше нагоре — както и някои други, които бяха срещнали. Имаше и такива, които течаха надолу, а бяха срещнали един, който от едната страна на хълма течеше нагоре, а от другата — надолу. През живота си Конан беше странствал из много необичайни места, но това беше най-необикновено от всички.
— Не мърдай! — изсъска Рерин.
Конан замря, наостри уши и чу грохот като от пълзене, а после забеляза нещо да се движи върху хребета, който току-що бяха пресекли. Стори му се, че вижда същество с люспест гръб да преваля билото. По-голямата му част беше оттатък билото, но от онова, което видя, изглеждаше, като че ли е дълго половин левга.
— Всемогъщи Кром! — извика Конан, когато съществото се изгуби от погледа му. — Какво беше това? Приличаше на дядото на всички змии по света.
Рерин поклати глава.
— Не знам, но едва ли е местно същество. А какво го е извикало да дойде тук, не смея дори да си помисля.
— Когато се появи, току-що бяхме влезли в клисурата — каза Конан. — Ако докато минавахме хребета се бяхме забавили съвсем малко, може би щеше да ни види. Стига да има очи, разбира се. Ако наоколо има повечко такива влечуги, ще берем ядове.
— Може би има — отвърна Рерин. — Откакто напуснахме света на хората, непрекъснато сме в смъртна опасност.
Чу се леко шумолене и от храсталаците се появи животно. Приличаше на прасе с дълга зурла и малки крака с копита. За момент животното спря и ги загледа с късогледи очи, ноздрите му потръпваха от необичайната миризма на хора. За миг, с едно-единствено движение, Конан сграбчи един ръбест камък и го хвърли към животното толкова бързо, че то не можа да го види. Камъкът го удари между очите. Чу се хрущене и животното падна на една страна, убито от камъка.
Конан се усмихна.
— Ето го обяда ни! — Той измъкна нож и тръгна към мъртвото животно.
— Ти си служиш толкова умело с камък, колкото и със сабя — отбеляза Рерин.
Конан започна да реже трупа.
— Кимерийските момчета още щом проходят са длъжни сами да се грижат за храната си. Прекарах безброй дни и нощи на една студена планина като пастир на говедата на рода, без храна. За нещастие на зайците и планинските кози, които имаха неблагоразумието през тези гладни дни да се приближат достатъчно, за да мога да хвърля до тях. Още по-добър съм с прашка, но и обикновен камък върши работа.