Заобиколиха зловещото устие на пещерата, без да я изпускат от очи, и тъкмо я бяха отминали и се бяха поуспокоили, когато оттам се появи някакво кошмарно същество. С нечленоразделен вик Рерин сграбчи Конан за рамото.
— Кром! — възкликна Конан с глух глас.
Съществото беше с размери на слон, изправено на безброй крака. Беше покрито с рогова черупка и имаше две яки ръце, завършващи с огромни щипки. В задния му край се подаваше нещо, приличащо на кичур змии, извили се като дъги високо над гърба. Между „ръцете“, завършващи с щипки, имаше малка глава с две антени, които се размахваха като че ли отделно от тялото.
Двамата мъже стояха абсолютно неподвижни, знаейки, че и най-малкото помръдване или звук може да разкрие тяхното местонахождение. Каквито и неземни сетива да притежаваше чудовището, обикновеното зрение, изглежда, не беше между тях. Няколко мига положението се запази непроменено, после антените преустановиха безразборното си движение и се насочиха право към тях. Съществото бавно започна да се приближава.
— Според мен — започна Рерин със съвсем не магьоснически, потиснат глас — е време да се спасяваме. — Той се спусна да бяга и всеки магьосник би се изненадал, ако видеше как мършавите му старчески крака го носеха пред бързоногия кимериец.
Конан тичаше с всички сили, но ужасните звуци се чуваха все по-близко зад гърба му. Не, тромавото същество не можеше да тича така бързо, като един кимерийски планинец. Той погледна през рамо и за свой ужас видя, че животното препуска зад него на многобройните си крака по-бързо от който и да било мъж.
С моментално решение, което беше характерно за него, Конан спря, обърна се и измъкна сабята. Не смяташе, че има кой знае какъв шанс срещу страхотното същество, но и най-малкият шанс, който съществуваше, не можеше да бъде използван, ако бягаше. Конан чуваше отдалечаващите се стъпки на стареца, но нямаше намерение да отклонява вниманието си от непосредствената заплаха.
Чудовището връхлетя върху него. Беше огромно. Както винаги частта от ума на Конан, която контролираше боя, заработи със светкавична бързина, отбелязвайки силните и слабите страни на противника.
И както винаги слабите страни бяха отчайващо малко. Бронираното тяло изглеждаше неуязвимо като стените на здрава крепост. Можеше да атакува миниатюрната глава с мърдащите антени, но тя се намираше между две силни ръце и да я атакува означаваше да попадне в обхвата на щипките. Възможностите на приличащите на змии опашки засега бяха все още неизвестни. Всичко това мина през ума му в краткия миг между хващането на сабята и измъкването й от ножницата. Оставаха краката, които бяха относително тънки и дълги. Направил всички преценки, които можеха да му помогнат, Конан нападна.
Първоначално се насочи право към чудовището и то се пресегна към него с ужасните си щипки. С точно преценено време, с каквото малко хора можеха да се похвалят, Конан отскочи настрана, когато щипките почти докосваха ризницата му, направи предно кълбо и се отърколи отстрани на чудовището, замахвайки със сабята, която държеше с две ръце. Най-близкият крак се подви, но не беше лесно да се отсече. Краката изглеждаха тънки в сравнение с огромното туловище на чудовището, но всъщност всеки от тях беше дебел като ръката на силен мъж и брониран с рогов хитин.
Удряйки по ставите, Конан можа да осакати два крака преди да се хвърли настрани и да направи ново предно кълбо. Знаеше, че ако се задържи на едно място за повече от миг, ще загине. Този път успя да отсече един крак преди някакъв инстинкт да го накара да вдигне глава навреме, за да види как една от змиите-опашки се спуска към него. В момента, в който я зърна, Конан видя издутия й край със стърчащ прозрачен, подобен на игла шип, от който капеше зеленикава отрова. Той се хвърли настрана и се претърколи точно когато опашката мина над мястото, където стоеше. От изпръсканата с отровната течност трева избухна облак зловонен пушек.
Конан побягна и чудовището се спусна подир него. Той забеляза със задоволство, че макар все още пъргаво, сега то се движи малко по-бавно. Това му даде време да се отдалечи с няколко крачки и да се приготви за следващата си атака. Знаеше, че ще му е необходимо много време, за да може да осакати достатъчно крака и да спре чудовището, но не виждаше никаква друга възможност. Повтори одевешната си тактика, осакатявайки още два крака и избягвайки опашките, но този път чудовището насочи към него три и той се спаси от тях повече случайно, отколкото с бързина. Съществото този път очакваше действията му. Очевидно притежаваше някакъв разум. Първоначалната му тактика даде добър резултат, но той не се реши да я използува отново.