Стиснал сабята с две ръце, Конан отново нападна. Сега чудовището беше разтворило щипките си, очаквайки го да се втурне или от едната, или от другата страна. Вместо това той се хвърли право между тях и удари мъничката глава. Усети как сабята му се разтресе, после се мушна под съществото, сечейки краката му на същата страна, от която беше започнал. По този начин щеше да бъде достатъчно да осакати два пъти по-малко крака, отколкото ако сечеше от двете страни. Чудовището изпрати целия кичур опашки подир него, но той успя да се измъкне преди земята да експлодира от действието на киселинната отрова и да се обвие в пушек и пара.
Този път, когато съществото се обърна и го нападна, то беше значително по-бавно и дори малко наклонено на една страна. Това беше добре, но какво друго можеше да направи Конан? Ако съществото имаше разум, сигурно вече знаеше как да реагира на триковете, които беше използувал досега, и да противодейства. Трудна задача, и той трябваше да я реши за ужасно кратко време.
Съществуваше един-единствен начин, по който не беше атакувал. Конан не виждаше в него голяма възможност за успех, но може би щеше да си осигури малко време. Когато чудовището наближи, Конан изчака щипките да се насочат към него, стъпи на едната и се метна върху гърба на звяра. Опита един удар по плочките и се увери, че са непробиваеми като стоманена ризница. Мястото, на което беше седнал, беше много опасно. Опашките не можеха да отидат толкова напред, за да го достигнат, но той не се решаваше да пристъпи към тях, така че скочи на земята с намерение да посече няколко крака, преди отново да побегне.
Спъна се в някакъв камък и се просна по гръб. Преди да успее да стане, една от опашките се спусна надолу като метеор, удари бронята му и ноздрите му се изпълниха с острата миризма на разтварящ се бронз. Друга опашка едва не заби шипа си в лицето му. Дори мигновеният му рефлекс не беше достатъчно бърз, за да го спаси, но нещо отхвърли издутата жлеза и отровния шип настрана и отровата само изпръска лицето му с лека мъгла, която пареше жестоко, но не беше достатъчно силна, за да го умъртви. Конан мигновено скочи на крака и побягна, и изведнъж видя до себе си стария Рерин.
Спряха на известно разстояние от чудовището. То се обръщаше, очевидно отново затруднено от нанесените му рани.
— Добре е човек да види, че твоят жезъл може да послужи и за нещо друго освен за подпиране, старче — каза Конан.
— Сваляй бързо ризницата — посъветва го Рерин. — Отровата ще я прояде и ще стигне до теб!
Без да губи време да откопчава катарамите, Конан започна да реже ремъците на ризницата с камата си. Хубавият допреди няколко мига бронз падна на земята и запуши, разяждан от отровата. Конан се бореше със силното желание да разтрие мястото, изпръскано от отровата. Болката беше поносима и щеше да остави само няколко малки белега между многото други, които вече имаше. Съществото отново се спусна към тях.
— Ако имаше очи — промърмори Конан, — през тях можех да го промуша в мозъка.
— То може да няма мозък такъв, какъвто го знаем ние — отвърна Рерин. — Но антените му служат за очи и уши. Ако успееш да ги повредиш, може би ще можеш да го убиеш.
Чудовището беше почти връз тях.
— Нямаш ли някоя магия, с която да ми помогнеш, старче? — попита Конан.
— Не.
— Е, добре — отвърна Конан.
За да може да повреди антените, трябваше да стигне до главата, но чудовището сигурно беше готово за такъв ход. Освен това в защита на антените малката глава имаше в долния си край странични усти, с които ядеше. Конан реши, че ако не може да стигне до главата със собствени сили, може би ще успее да прелъже съществото да го пренесе.
Този път чудовището не връхлетя направо, а се спря и протегна към него щипките си. Конан се мяташе бързо ту на една, ту на друга страна, а то обръщаше задницата си, заплашвайки го със смъртоносните, подобни на камшик опашки. Когато щипките минаха покрай него, Конан скочи върху едната, възсядайки „китката“ зад щипката. Той се страхуваше, че съществото може да го повдигне в обхвата на опашките, но за негово щастие, то го свали към челюстите. В момента, в който беше достатъчно близко, той удари със сабята си в основата на по-близката антена. Чудовището потрепери. Той отново удари и антената падна отсечена. Съществото изпадна в паралитичен тремор. Конан скочи от щипката, другата направи бавно, несигурно движение да го защипе, но той лесно я избегна, стъпи здраво на двата си крака и с един удар отсече и другата антена.