Дълбокото поемане на въздух от Елкуина беше единственото предупреждение, но то му бе достатъчно. С едно-единствено движение Конан се наведе и се завъртя, замахна хоризонтално и разполови нападателя през кръста. Човекът падна и кръвта плисна в лицето му. Конан видя, че в стаята влизат още хора — през врата, за която беше сигурен, че не съществуваше допреди миг.
Бяха с еднакви бели копринени набедрени препаски и железни нашийници, като този на Елкуина, и въоръжени с разнообразни саби и копия. Някои носеха и малки щитове. Един мъж мушна с копието си към корема му, но Конан хвана копието, дръпна го и с дръжката на сабята смаза лицето му.
В стаята започнаха да влизат друг вид хора, със сребърни очи и богато пъстро облекло. Те не взеха участие в битката, а просто стояха и се наслаждаваха на зрелището. Конан рязко се отпусна на коляно, една сабя изсвистя над главата му, той удари нагоре и изкорми противника си.
— Бягай, Конан — извика Елкуина. — Много са, не можеш да се справиш с всички.
Конан беше оголил зъби, очите му бяха кръвясали; в момента не осъзнаваше нищо.
— В името на Кром, ще остана тук с теб или ще умра! Ако трябва, цял ден ще храня със стомана тези кучета.
Богато украсените зрители, изглежда, бяха много доволни от тези думи, но Конан намаляваше броя на слугите им с тревожна бързина и един от тях започна да напява и да жестикулира. Някъде отгоре върху кимериеца се спусна здрава мрежа и той беше омотан бързо в нейните примки. Конан яростно се бореше и се мъчеше да я разреже със сабята си, но здравите върви бяха неподвластни на стоманата. Мрежата все по-плътно го обхващаше, докато накрая напълно го обездвижи. Сега Конан можеше единствено да проклина — и той го правеше с голямо настървение.
Един от зрителите, жена, дойде по-близко и се наведе над него. От обърнатата й нагоре длан се издигна малко облаче и Конан нямаше никаква друга възможност, освен да го вдиша. Последната му мисъл преди да изпадне в несвяст беше, че тази жена е поразяващо красива.
Конан дойде на себе си и откри, че лежи на студения под в някаква тъмница. Това не беше ново изживяване за него, но този път мерките изглеждаха изключителни — беше съблечен гол и около врата му бе закован тежък железен нашийник. Четири дебели вериги водеха от нашийника до халки в четирите ъгъла на стаята. Конан си помисли, че толкова много железария не е необходима, след като не беше можал да разкъса много по-тънката верига, с която беше окована Елкуина.
Поради липса на друго занимание той опъна веригите. Бяха обезкуражаващо тежки и едва успя да ги помръдне; не бяха и достатъчно отпуснати, за да ги използува като оръжие, ако някой от неговите тъмничари дойдеше достатъчно близко.
Като се изключеха няколкото ожулвания, Конан се чувстваше доста добре. Магията, която го беше довела в несвяст, изглежда, не оставяше никакви последствия и той се чувстваше съвсем бодър. И гладен.
— Нахранете ме, Ерлик да погуби душите ви! — изрева той с всичка сила. Не последва никакъв отговор. Той опита отново. — Нима смятате да ме уморите от глад, след като не можахте да ме убиете със стомана?
Не получи отговор. Огледа се. Стаята представляваше неправилен куб, изсечен сякаш направо в скалата на замъка. Малко прозорче високо на една от стените пропускаше слаба светлина; имаше и една кръгла врата, направена от тежки трупи. Конан никога не бе виждал кръгла врата и се чудеше как ли се отваря, тъй като нямаше и никакви панти.
Легна по корем, хвана едната верига и започна да я трие в пода. Не беше най-умното нещо, но все пак, ако разполагаше с достатъчно време, може би щеше да протрие някоя халка и да я отслаби. Във всеки случай в момента не разполагаше с нищо друго освен с време.
След около час монотонна работа той разгледа халката. Страната, която беше трил, беше само малко по-лъскава, но изобщо не беше протрита. Очевидно задачата щеше да му отнеме много време. Той продължи да търка, но работата му внезапно беше прекъсната, защото кръглата врата се вдигна нагоре към трегера. Поне тази загадка беше разрешена.
Конан чу приближаващи се стъпки и в килията влезе жена с поднос. Беше очаквал робиня с нашийник, но тази беше една от зрителките на боя. Ако не грешеше, беше същата, която бе протегнала ръката си под носа му и той бе изпаднал в безсъзнание. Не можеше да е сигурен, тъй като всички среброоки жени, които беше видял, много си приличаха.