— Почакайте — каза Конан. — Времето за всичко ще дойде.
В катинара изщрака ключ.
— Орт е — изръмжа Харанидес. — Без съмнение носи своите железа.
— Орт? — каза Хордо. — Кой е…
Тежката, обкована с желязо врата на килията се отвори с трясък и дебелият тъмничар застана на прага. Зад него имаше мангал с живи въглени, от които се показваха дървените дръжки на железата, които вече искряха, нажежени до аленочервено както самите въглени.
— Кой ще бъде първи? — изкикоти се Орт, грабна едно желязо от огъня и размаха огненочервения му край срещу тях. Хордо подпря гръб в стената, оголи зъби и изръмжа. Харанидес се сви, готов да скочи в която и да е посока, доколкото му позволяваха оковите.
— Ти ли, капитане? — каза Орт и се насочи към Харанидес, който се напрегна. — Орт обича да си играе с офицери. Или ти, еднооки? — Кискайки се, той помаха с желязото към Хордо. — Орт може да ти направи още един белег да ти прогори и другото око. Хей ти там, якия — каза той и обърна свинските си очички към Конан. — Да не мислиш, че ще ти се размине?
Изведнъж Орт се втурна към кимериеца, стиснал проблясващото нажежено до червено желязо, след това отскочи назад. Дълга пришка се появи върху рамото на Конан. Кимериецът изпищя, непохватно вдигна ръка, за да покрие главата си, и се сви до стената, с гръб към мъжа с нажеженото желязо. Тримата мъже недоверчиво се вгледаха в якия младеж.
— Ударѝ го! — изкрещя Харанидес, но веднага му се наложи да отскочи назад, за да избегне жесток промушващ удар, насочен към лицето му.
— Дръж се като мъж, Конан — подтикна го и Хордо.
Орт внимателно се забърза напред, удари и пъргаво се дръпна. Конан пак изпищя, когато втора пришка засвистя върху раменете му, и се притисна по-плътно до камъка.
— Я, та той въобще не е мъж — изкиска се Орт. Почти кръглият тъмничар с перчене се приближи, изправи се зад Конан и вдигна високо нажеженото си оръжие.
Яростен рев се изтръгна от гърлото на Конан, могъщите му мишци отхвърлиха нагоре свитото му тяло и го изопнаха като струпа. Едната му ръка сграбчи туловището на Орт и го привлече по-близо. Другата преметна веригата около врата на тъмничаря и в същото време сграбчи отчаяно размаханата му напред ръка. С изпъкнали бицепси младежът притегна тежката желязна верига. Дебелата плът на тъмничаря набъбна над брънките. Свинските очички на Орт изхвръкнаха, нозете му отчаяно задраскаха по голия каменен под. Тъмничарят имаше едно-единствено оръжие и замушка отново и отново с нажеженото желязо широкия гръб на кимериеца.
Вонята на горяща плът се разнесе навсякъде, ала Конан не позволи на болката да проникне до съзнанието му. Тя не съществуваше. Съществуваше единствено човекът пред него. Само човекът, чиито очи се взираха напред, изхвръкнали от дебелото лице. Единствено човекът, когото той трябваше да убие. Устатата на Орт се отвори в безплоден опит да поеме въздух, или може би да изкрещи. Езикът му се подаде през жълтите зъби. Веригата почти бе изчезнала в маста на врата му. После веригата за миг се охлаби, дъхът изхъхри в гърлото на Орт и утихна. Конан вложи цялата си сила в последно могъщо движение, след което се чу изпукване на строшен врат. Кимериецът бавно отметна веригата, освободи я и остави тежкото тяло да падне на пода.
— Митра! — промълви Харанидес. — Гърбът ти, Конан! Аз нямаше да мога да издържа и една десета от всичко това.
Конан трепна и се наведе да вземе желязото. Не обърна внимание на мъртвеца. Според него това беше единственото възможно отношение, което заслужаваха мъчителите.
— Средството за нашето бягство — каза той, като повдигна оръжието на Орт. Металната му част бе достатъчно гореща да изгори човешка плът, ала червеният й блясък бе вече изчезнал.
Конан внимателно вкара желязото през една от брънките на веригата, отдалечена на педя от китката му, пое дълбоко въздух и завъртя — желязото на една страна, китката на другата. Белезникът се вряза в наскоро заздравелите рани, останали, след като разбойниците бяха разпънали младежа на коловете, кръв потече по ръката му. Двамата други мъже затаиха дъх. С остро щракване веригата се счупи.
Смеейки се, Конан вдигна високо свободната си ръка и желязото. Белезникът все още висеше на китката му, заедно с част от веригата.
— Надявах се, че желязото ще издържи. Можеше да се счупи то, а не веригата.
— Надявал си се! — изхъхри Хордо. — Надявал си се! — Бандитът отметна рошавата си глава и се изсмя. — Заложил си нашата свобода върху една своя надежда, кимериецо, и успя!