Задъхан от схватката. Конан се огледа. Трябваше да запали огън… но тайнствените прахове и течности, смесили се сред разбитите остатъци от камък и кристал, изведнъж лумнаха в жълти пламъци, около които се закълби парлив облак дим. След миг огънят погълна преобърнатата маса и я възпламени, като че дървото бе пропито с газ от златните лампи.
Полузадушен, разтърсван от кашлица, Конан с олюляване се измъкна от стаята. Зад него трещяха пламъци, въздухът в кулата вече бе започнал да се раздвижва, понесен в огромен въртоп нагоре към небето. Скоро стаята за магии щеше да се превърне в пещ, върхът на кулата щеше да лумне в пламъци и щеше да послужи за сигнал. Екът на бронзовия гонг се носеше над всичко. Може би сигналът на Конан вече никому не бе необходим.
Конан бързо се измъкна от горящия ад и нахълта в стая с прозорец, от който се виждаше централната кула на крепостта и цялата долина под нея. Челюстта му увисна от изненада. Върху крепостните валове тичаха войници С’тара, размахали оръжия, като мравки в разрушен мравуняк. И имаха причина за това — цялата долина гъмжеше от планинци на коне, въоръжени с криви ятагани и копия, овързали главите си с тюрбани.
Конан нямаше представа къде са Харанидес и Хордо. Планът им вероятно се беше провалил, ала той можеше все още да спаси Велита, ако успееше да намери залата за жертвоприношения. Но къде да търси в огромната черна централна кула? Само за да прегледа стаите в главното крило щеше да му е необходим цял ден. Изведнъж го осени странна мисъл. Тя му откриваше шанс — нищожен, ала все пак шанс да успее. Заради Велита.
Със стъпките на пантера той се понесе надолу по коридори от алабастър и мраморни стълбища, край уплашени С’тара, които бързаха да изпълнят нечия заповед и се побояваха да го спрат. Без да се отклонява никъде, той летеше като ястреб към арката, иззидана от обикновен камък, след която следваше стръмният проход. Аманар бе излъгал, че този проход отвеждал до неговата стая за магии.
Конан затича по прохода. Грубо изсеченият в скалата тунел водеше към самото сърце на планината. Краката и ръцете на кимериеца пулсираха от напрежение, огромният му мускулест гръден кош се повдигаше като духало на ковач. Самата смърт надничаше от стоманените му сипи очи и не го бе грижа дали щеше да намери собствената си кончина, ако преди това Аманар се преселеше в царството на сенките.
Върху сивите стени на прохода, осветени от трепкащите пламъци на факли, започнаха да се появяват издълбани в камъка барелефи на змии, по-късно пред очите му се показаха високи врати, украсени с дърворезба — същите тела на змии, оплетени в сложни арабески. Конан широко разтвори вратите и влезе.
Аманар в своята черна одежда, върху която бяха избродирани златни змии, монотонно напяваше заклинания пред черен мраморен олтар, върху който беше вързано голото тяло на Велита. Зад олтара се вихреше обвит в мъгла треперещ пламък, а зад мъглата, додето поглед стига, се простираше черна безкрайност. Конан закрачи край очертания като овал ред на потъналите в сянка колони. Беше оголил зъби, като че се канеше да изръмжи.
Мургавият магьосник, изглежда, бе достигнал до място, където монотонният му напев трябваше за малко да престане. Без да се обръща, той каза:
— Хайде, Сита. Побързай!
Конан, вече съвсем близо до олтара, огледа с напрегнато внимание злия магьосник. Златния жезъл го нямаше в ръцете му, ала с какво ли друго го бе заменил?
— Аз не съм Сита — каза Конан.
Аманар конвулсивно потрепери, обърна се и погледът му подскочи към Конан, който стоеше в сянката на колоните.
— Ти ли си, кимериецо? Как дойде… Няма значение. Душата ти ще нахрани Онзи, който поглъща човешки души малко по-рано, отколкото бях запланувал.
Погледът на Велита пробяга край Аманар и остана впит в Конан. Тъмните й очи блестяха, изпълнени с надежда и отчаяние. Огнената мъгла се сгъсти.
— Пусни момичето — настоятелно каза Конан. Аманар се изсмя. Кимериецът измъкна медальона от колана си и го залюля, провесен на сребърната верижка, върху един от големите си пръсти.
Смехът на магьосника със студените очи замря.
— Това нищо не струва — отсечено изрече той, но докосна устните си с език и нервно погледна към мъглата, която ставаше все по-гъста. Нещо се раздвижи в нейните глъбини. — И все пак то може… да причини доста неприятности на всички ни. Дай ми го и аз ще…