Мъглата се носеше и виеше като живо същество пред очите им. Изведнъж, за тяхно учудване, в нея се очертаха движещи се фигури. Разкривени и полюшващи се, дългите им зелени сенки прииждаха по стъпалата и надаваха силни крясъци. След секунда бандата се присъедини към тях с ужасени викове.
По каменната тераса през вратата нахлуха ревящи демони, чудовища с крокодилски глави изскачаха от сияещата бездна, като че призовани от сгромолясването на вратата, а в очите им гореше вековна омраза. Те се втурнаха сред хората, ръмжаха с безформените си муцуни и размахваха старомодни саби и копия.
Крадците веднага се приготвиха за битка. Чудовищата прииждаха на тълпи и се движеха ужасно бързо. Конан се убеди, че това бяха хората-крокодили от рисунките. Той отблъсна с пръта си една от лигавите муцуни, притежателят й изпусна меча си и хвана уродливото си лице с избити зъби с жилестите си криви крайници, подобни на пръсти. Кимериецът отстъпи назад към другарите си, които бързаха да се оттеглят.
В залата кънтяха писъци и ревове. Един от младите шемити падна, кривите зъби на едно от чудовищата захапаха ръката му, а друго заби ръждясалия си меч в беззащитното му тяло. Трети демон сграбчи падналата Зафрити за изящния глезен и я придърпа към тракащата си челюст. Конан се нахвърли върху него със силни удари и ритници и заблъска тялото му в една колона. После изправи обезумялата от страх стигийка и я повлече през залата.
В този миг Отсгар нададе бойния вик на ванирците, проби обръча от нападатели и се присъедини към тях.
Не можеха нито да ги надвият, нито да отстъпват под строй. Някои от бандитите не бяха въоръжени, а и огромните колони им пречеха и даваха възможност на създанията с крокодилски глави да ги нападат от всички страни. Отстъплението им се превърна в паническо бягство. Конан също хукна с всички сили далеч от ръмжащите зверове и писъците на жертвите им.
Бледата светлина на подземието скоро изчезна зад тях. За щастие някои бяха запазили факлите си като средство за отбрана и сега трепкащият им огън озари пътя на бегълците. Тичаха като луди, водени от ужаса, но съществата, които бяха призовали от бездната, ги бяха последвали. Коридорът започна да се стеснява и затрудни придвижването на бандата.
Конан и Отсгар спряха, щом обитателите на гробницата ги настигнаха с оглушителни крясъци. Чудовищата бързо разбраха, че трябва да се пазят от свистящите железни прътове и от силните и точни удари на ножа на Конан. Двамата мъже най-после се откъснаха и хукнаха напред, а зад тях на земята се гърчеха няколко крокодилски муцуни. Но още преследвачи прескочиха телата и последваха бегълците.
Последва ново препятствие — минаването над тайните клопки. Исайаб прекоси въжето, осветяван от факлата на Азрафел, след него премина и Зафрити. Конан въпросително погледна Отсгар: „Кой ще мине първи?“.
Очите им се срещнаха. Ванирецът неохотно побутна Конан напред и се обърна с рев, за да метне копието към муцуната на първия преследвач. Варваринът тръгна към въжето. Зафрити вече се плъзгаше по него бавно и със залитане. Конан се сети, че глезенът й сигурно е навехнат от стискането на влечугоподобното същество.
— Трябва да побързаш! — Конан я настигна, грабна я през кръста и бързо я пренесе на другата страна. Там пусна борещото се момиче и изруга: — Какво, по дяволите…?
Около ръката му се бе увил скъп накит — богато украсено сребърно колие, потъмняло от времето, но отрупано с бляскави скъпоценни камъни. Стигийката, побесняла от яд, го измъкна от ръката му и го скри обратно под блузата си. После се хвана за Азрафел и забърза нагоре.
Варваринът се обърна и видя как Отсгар тича по въжето под избледняващата светлина на факлата. Главатарят скочи и хукна по коридора след Конан.
Но пазителите на гробницата знаеха как да обезвредят капана и след миг Конан зърна тълпата, която ги последва, без да обръща внимание на въжето. Бегълците се скупчиха в подножието на хлъзгавите стъпала, защото най-първите нямаха светлина. Конан видя на пламъка на Азрафеловата факла как Фило припка по покритата с пясък стълба с натежала торба, натъпкана със злато.
Освен котиеца бяха се спасили още петима — Исайаб, Азрафел и Зафрити, самият Конан и Отсгар, който псуваше по адрес на озъбените преследвачи и от време на време се обръщаше, за да ги отблъсква. Жалки останки от групата смелчаги, които бяха дошли да търсят погребаното съкровище.